— Съжалявам, Саймън — прошепна тя. — Ще ми простиш ли?
— Разбира се.
— Мога ли да се върна?
Сърцето ми се преобърна. Неспособен да кажа нито дума, се наведох и я целунах.
Върнахме се в хотела ми с такси. Нахвърлихме се един върху друг, всеки жаден да получи своето. Казахме с телата онова, което не можехме да изразим с думи: радост, нежност, страх, любов, самота. После тя се отпусна изтощена в прегръдките ми, а аз не смеех да помръдна, не исках да напускам жалката хотелска стая, тъпото легло и… Лиза. Жената, която обичах, беше с мен. Другото, което ни бе разделяло, беше навън.
Лиза подсмръкна. Погледнах лицето й и видях една самотна сълза да се стича по него.
— Какво има?
— Мислех си за Зои.
— Да, знам. Много е тъжно…
— Много я обичам, нали знаеш?
— Знам.
Тя полежа няколко минути, без да проговаря, после избърса очите си с чаршафа.
— Ужасно беше без теб, Саймън.
— И за мен беше така.
— Не, не толкова, защото те бях напуснала. А защото мислех, че си се променил. Че си станал друг. И още по-лошо — че никога няма да станеш пак онзи човек, в когото се бях влюбила. Но ти не си се променял, нали, Саймън?
— Не — успокоих я аз и погалих косата й.
— И татко загубих по същия начин — прошепна тя. — И той се оказа различен човек, а не онзи, който си представях, че е.
— Лиза, това не е истина. — Тя трепна от изненада. — Баща ти винаги те е обичал — продължих аз. — И то искрено. Имал е само една тайна от теб, но това е било тайна и за него самия. И тя няма нищо общо с теб. Той никога не е съжалявал, че е твой баща, знаеш това много добре. Не мисли за него като за друг човек, различен от онзи, когото си познавала. Това нямаше да му е приятно.
На лицето й изпълзя усмивка. Тя ме целуна по бузата и се сгуши по-удобно върху гърдите ми.
— Съжалявам, Саймън. Сигурно ти е било страшно трудно.
— И на теб не ти беше леко.
Лиза въздъхна, после каза:
— Знаеш ли кое е най-лошото нещо при вземането на ВР56?
— Кое?
— Бременна съм.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Не знам. На теория не би трябвало да има никакъв вреден ефект. Но човек никога не може да е съвсем сигурен с новите лекарства. Изплашена съм.
И аз бях изплашен. След цялото това изпитание, всичко което исках сега, беше бебето да се роди здраво.
— Какво показа скенерът? Наред ли е всичко?
— Засега. Но съм решила да правя всички възможни изследвания. Съжалявам, Саймън.
Притиснах я. И тя остана в ръцете ми дълго.
Трябваше да се видим с двама души, преди да тръгнем за летището. Майката на Лиза не бе на себе си от радост. Целуна ни и ни пожела късмет. Поиска да й обещаем да дойдем на всяка цена за Деня на благодарността и единственият начин да се доберем навреме за полета беше да се съгласим.
С Еди се оказа по-трудно. Аз чаках навън. Мина половин час преди да се появи Лиза.
— Как мина? — поинтересувах се, докато чакахме да мине свободно такси.
Не ми отговори веднага. Накрая каза:
— Голям късмет имам, Саймън. Разполагам с теб, макар да бях глупачка да не го осъзная. А Еди си няма никого.
— И сега ти е неприятно, че го оставяш?
— Смъртта на татко направо го съсипа.
Погледнах я в очите.
— Лиза… не искам да те принуждавам да избираш между мен и брат си. Когато всичко се оправи, върни се при него и остани колкото сметнеш за нужно. Не желая да ме възприема като свой враг.
Тя ме погледна и се усмихна:
— Благодаря. Сега да вървим.
33.
В заседателната зала се бяха събрали всички: Гил, Арт, Даян, Рави и Даниел от „Ревиър“, Иневър и Джери Питърсън от „Био-уан“. По мое настояване Гарднър Филипс бе привикал всички в офиса на кантората си рано в понеделник сутринта. Присъстваше и той самият естествено, при това заедно с колежка — много делово изглеждаща жена с химикалка и жълт бележник на масата пред нея.