Чакането бе изтощително.
— Да се обадим все пак на Махони — предложи отново Лиза.
— Не, не мисля, че е добре. Познавам Филипс. Сигурен съм, че би искал да говоря първо с него.
— Но ние имаме доказателство, че е Даниел!
— Знам. И съм сигурен, че Филипс ще иска да съобщим това в полицията. Но аз вече правих тази грешка няколко пъти и мисля, че ми стига. Да изчакаме да ни позвъни, остава още малко.
— Добре. Но аз няма да издържа да седя тук и да чакам — заяви Лиза. — Ще се побъркам. Излизам на разходка. Идваш ли?
— Не, ще остана тук, в случай че все пак звънне по-рано.
Лиза взе палтото си и излезе. Видях я през прозореца на дневната да завива надясно по края на тресавището.
Качих се горе, за да се уверя, че капаците на прозорците срещу буря са пристегнати, но слухът ми напрегнато очакваше позвъняването на телефона.
Вместо това чух да хлопва предната врата.
— Лиза? Забрави ли нещо? — Изтичах надолу по стълбите. — Още не се е обадил…
Спрях като вкаменен. В центъра на дневната, дълбоко бръкнал в джобовете на шлифера си, стоеше Даниел.
— Здрасти, Саймън — поздрави той с обикновен глас.
Инстинктивната ми реакция бе да се втурна обратно нагоре, но си наложих да запазя хладнокръвие.
— Здравей, Даниел — отговорих аз, като положих усилие да изглеждам също толкова спокоен, колкото него. — Какво те води тук?
Не можех да съм сигурен, че е дошъл въоръжен. Но той не изваждаше ръцете си от джобовете. Не знаех и какъв ефект може да има стрелянето през джоба. Но от разстояние метър-два разликата едва ли щеше да бъде голяма. Не ми се искаше да рискувам.
— О, имам една среща в „Удман“ в Есекс, та реших да се отбия на път за натам — отговори ми той. „Можеше да измислиш нещо по-добро“ — помислих си. — Къде е Лиза?
— Наложи се да мине през лабораторията. — Постарах се лъжата ми да прозвучи убедително. — Май ще се задържи там целия ден. — Ако се случеше най-лошото, не исках Даниел да остане тук и да я чака. — Искаш ли кафе?
— Естествено.
Минах покрай него на път за кухнята. Той отстъпи назад, запазвайки дистанцията помежду ни. По някаква причина все още не показваше ясно намеренията си. Интересно защо.
Обмислях ситуацията, докато си играех с кафеварката и филтрите. Още едно убийство в този момент щеше да е крайно неизгодно за Даниел и бях сигурен, че той би искал да го избегне. В такъв случай може би бе дошъл да провери какво знам. Ако внимавах какво говоря, можеше да ми се размине.
— Доста топло за ноември, не мислиш ли? — казах, за да разведря атмосферата.
— Да — съгласи се Даниел. — И през октомври беше приятно.
При други обстоятелства бих се изсмял на неумението му да води светски разговор. Но не това бе неговата сила. А и стилът му бе съвсем различен.
Върнахме се в дневната. Даниел продължаваше да държи ръцете си в джобовете и тялото си на метър-два от мен. Седнахме в старите кресла един срещу друг. Реших да не го предизвиквам, с надеждата, че ще поговорим и той ще си тръгне.
— Значи тук е бил убит Франк, така ли? — каза Даниел и се огледа.
Фразата ме смая — от една страна, защото си представих какво може да направи той, и от друга, защото в съзнанието ми изникна картината от деня, когато открихме трупа на Франк.
— Да, ето там.
Посочих мястото в края на импровизираната трапезария. Една от задачите ни с Лиза този уикенд бе да покрием тази част от пода с килимче.
— И още не знаят кой го е извършил, така ли?
— Не е обявено официално. Почти съм сигурен обаче, че за тях това е Иневър.
— За тях? А за теб? Ти какво мислиш?
— И аз мисля, че е Иневър.
— Сигурен ли си?
Престорих се, че сериозно се замислям над въпроса му.
— Да. Нали се самоуби. Той можеше да загуби най-много от разгласяването за страничните ефекти. Сигурен съм, че е той.
— А Лиза? Какво мисли тя?
— О, и Лиза мисли, че е той.
Даниел ме наблюдаваше внимателно. След това, изглежда, взел решение, извади ръката си от джоба. Държеше револвер с къса цев.
— Не ти вярвам — късо ме осведоми той.
Изгледах втренчено револвера. Ситуацията драматично се бе променила. Бях се издънил. Ако бях скочил върху него, докато бе стоял наблизо до мен с ръка в джоба, може би все пак щях да имам някакъв минимален шанс. Сега вече седяхме, разделяха ни три метра и оръжието беше насочено към гърдите ми.