Преглътнах.
— И защо не ми вярваш?
— Защото ти и Лиза сте прекалено умни за този цирк. Щях да съм по-спокоен, ако ми бе казал, че винаги си знаел, че не е Иневър, но сега, след самоубийството му, си спрял да се вълнуваш от тези неща, защото подозренията срещу теб са свалени. Честно казано, надявах се да ми отговориш нещо в този дух. След вчерашните ти въпроси реших да проверя дали не си стигнал до някои опасни изводи. Е, оказа се, че съм имал право да се безпокоя.
— Зная, че си го убил ти, Даниел — казах аз.
— Говори ли с полицията? — Ако изобщо имаше някакво спасение, трябваше да спечеля малко време. Само дето не знаех какъв отговор очаква този път от мен. — Е? — Свих рамене. — Трябва да знам с кого си разговарял.
— Аз пък няма да ти кажа.
Ръката с револвера му трепна.
— Тогава ще дръпна спусъка.
Изгледах го. Нямаше да му позволя да получи превес в психологическата борба.
— Знам, че ще го направиш. Защо да ти казвам?
Напрегнах се да посрещна изстрела. Но такъв не прозвуча. Даниел изглеждаше объркан. Мислеше трескаво.
— Къде е Лиза?
— Казах ти, в лабораторията.
— Но вчера ми каза, че сте щели да дойдете тук двамата.
— Да, тя ще дойде довечера. Има извънредна работа.
— Само че те чух да се обръщаш към нея, когато влязох тук.
— Реших, че може да е тя. Че се е освободила по-рано и вече е дошла. Кой друг можеше да бъде?
Даниел огледа стаята.
— Това твоята чанта ли е? — посочи ми с брадичка към черната пътна чанта на Лиза, хвърлена на пода.
— Не — казах му аз.
— Питам се дали ми казваш истината, Саймън. — Свих рамене с безразличие. — Е, добре, тогава ще я почакаме. Тя ще ми каже с кого си говорил. Особено като ме види да държа револвер, насочен в гърдите ти. Кога ще дойде? — Отново свих рамене. Той погледна стария часовник. Показваше десет и пет. — Ами да изчакаме до единайсет. После ще помислим. Мисля, че оттук ще я видим да се приближава.
Мястото наистина бе подходящо. Прозорецът на дневната разкриваше идеална гледка към тресавището. Лиза трябваше да се върне от тази страна.
Зачакахме.
Знаех защо Даниел иска да разбере с кого сме разговаряли за него. Ако не бяхме споменали пред никого, какъвто беше случаят, то след като ни отстранеше, той щеше да има добър шанс да продължи нормалния си живот. Стига, разбира се, да не попаднеше под подозрение. Но ако за него знаеше и някой друг, тогава след като ни убиеше, трябваше да скочи на самолета за Южна Америка.
И в двата варианта ни чакаше смърт. Не исках последната постъпка в живота ми да бъде отстъпление пред Даниел. Но той беше прав. Лиза щеше да му каже всичко в мига, в който го видеше да държи насочен към мен револвер.
Замислих се върху стореното от Даниел през последните няколко седмици. Бях сглобил истината донякъде, но в мозайката имаше и празни места.
— Има ли Иневър нещо общо със смъртта на Франк? — попитах аз.
Даниел се изсмя.
— Не. Разбира се, че не. Мина ми през ума да потърся помощта му, но не се наложи. Той и без това направи всичко по силите си, за да игнорира индикациите, че лекарството може да е опасно. Според мен просто не беше в състояние да допусне мисълта, че може да има проблем.
— Но Франк заподозря нещо нередно.
— Да. Срещнал се е случайно с някакъв доктор от Род Айланд, който търсеше начин да се направи на интересен.
— И защо трябваше да ги убиваш? Само защото си взел някакви пари от лихварите, с които те е запознал Сергей Делесов?
— О, беше доста по-сериозно от това. Аз им казах, че „Био-уан“ е удар в десетката. Никакъв риск, сигурна печалба. На следващия ден ония завъртяха маса пари. Милиони долари. Ако около неуроксила се размиришеше преди да успеят да се отърват от акциите на печалба, можех да си поръчам гроба.
— Но те се отърваха.
— Да, благодарение на твоето предупреждение. Успях да ги спася, а измъкнах и себе си.
— И всички останаха доволни?
— Е, не бих казал, че бяха много доволни от мен. Имаше един момент, когато всичко висеше на косъм. Честно казано, не мисля, че отново ще въртим съвместен бизнес. Но поне съм жив.
— Да. — Погледнах го право в очите. — Ти си. Но доста други не са.
Той само изсумтя неопределено.