Замислих се за онова, което се бе случило.
— Значи си променил часа на срещата с Джеф в Ню Йорк и си се върнал онзи следобед в Бостън, за да убиеш Франк?
Даниел се усмихна.
— Много умно. Даже ми остана време да взема последния полет от Лоуган за Ню Йорк. Така че в хотела ще се закълнат, че съм прекарал уикенда там.
— А след това си използвал резервните ми ключове от апартамента, за да ми подхвърлиш револвера в дрешника?
— Идеята изглеждаше добра — самодоволно се усмихна той. — За малко да се получи.
— Кой уби доктор Катаро?
— Руснаците. Те трябваше да се справят и с теб.
— А Джон? Него защо го уби?
— Наложи се. Спомни си нещо, което Франк му бе казал за лекарството. Обади ми се да ме пита. Каза ми, че се е обаждал и у вас, но не те намерил, и че те помолил да го посетиш, за да говорите. Трябваше да му попреча, при това бързо.
— И го застреля в гърба?
— Слушай, това не ти е Дивият запад. Направих каквото трябваше, за да оцелея. В това няма нищо нередно.
— Нямало нищо нередно! — смаях се аз.
— Саймън, аз съм жив и правя каквото се налага, за да остана жив.
Много трудно ми беше да виждам в Даниел убиец. Слаб, блед, с физиономия на отличник, на него по-скоро му подхождаше да седи приведен над клавиатурата, отколкото с револвер в ръката. Но аз го познавах добре. Беше алчен и прекомерно уверен в способностите си. Точно по тази причина се бе озовал в ситуация, в която дилемата бе той или Франк. Освен това Даниел имаше удобен за него праволинеен морал: важно е само онова, което е добро за мен. Ако съществуваше шанс да не го хванат и ако се страхуваше, че някакъв руснак може да го пречука като куче, човек като Даниел сериозно би приел убийството като решение на проблемите си.
А след като го бе извършил веднъж, се бе наложило да го направи пак.
Седяхме и чакахме да се върне Лиза. Беше казала, че иска да е тук за обаждането на Гарднър Филипс, а то, от своя страна, щеше да бъде около единайсет и петнайсет. Лиза имаше склонност да закъснява. Молех се и този път да се забави.
Кафеварката в кухнята съскаше и бълбукаше.
— Да ти донеса ли кафе?
— Зарежи кафето. Стой, където си!
Останах, където си бях. Часовникът на стената между нас тиктакаше все по-силно. Даниел се опитваше да запази спокойствие, но виждах, че му е все по-трудно. Помръдваше нервно, а на горната му устна бе избила пот.
Напрежението действаше и на мен. Все по-трудно ми беше да поддържам фасадата на презрително безразличие. Не ми се умираше точно сега, след всичко преживяно през последните месеци, след отърваването от затвора, а после и избягването от куршума. Точно бях вкарал живота си в релси и той щеше да приключи. Заради Даниел. Гадното копеле! Джон го бе разбрал що за човек е още от самото начало.
Десет и половина.
Телефонът иззвъня. Силен звън от епохата, предхождаща цифровите боклуци. Гарднър Филипс. Поместих се към него.
— Не мърдай! — извика ми Даниел. — Не го вдигай.
Послушах го. Телефонът с остър звук се бореше някой да му обърне внимание. Трябва да отдам дължимото на Филипс — човекът прояви голяма настойчивост: трийсет позвънявания. Броях ги подсъзнателно. Но накрая спря. Даниел се отпусна.
Трескаво се замислих. Не бях казал на Филипс къде съм, а само бях оставил телефонния номер. С помощта на полицията той щеше да научи адреса. Можеше да доведе тук полиция след двайсетина минути.
Но щеше ли да го направи? Аз бях казал, че е важно, но не бях създал впечатление, че става дума за въпрос на живот и смърт. Сигурно щеше да почака половин час и пак щеше да позвъни.
Само че след половин час аз щях да съм мъртъв.
Единайсет без четвърт. С приближаването на момента, когато Даниел щеше да ме застреля, се увеличаваше и шансът, че Лиза няма да се върне преди крайния срок. А заедно с това и вероятността да се спаси. О, Боже, остави я да се спаси!
Единайсет без пет.
И тогава я зърнах.
Изглежда, се бе върнала по горската пътека. Защото идваше отстрани, от тази страна, към която гледах аз. Само че след няколко секунди щеше да мине точно зад панорамния прозорец на дневната и тогава Даниел нямаше как да не я забележи. Освен ако не отвлечах с нещо вниманието му.
Не свалях поглед от него, но с периферното си зрение я виждах да се приближава все повече и повече. Усмихваше се, опитвайки се да привлече моето внимание, но явно не виждаше, че не съм сам в стаята.