„Не“? Не можеше да бъде „не“. Не можех да го оставя да бъде „не“.
Макар за двете си години във фирмата да бях работил над много сделки, тази бе едва втората, за която бях лично отговорен. Първата ми — компания, предоставяща на лизинг персонални компютри за домашна употреба — благодарение главно на късмета ми, се бе превърнала в успешно начинание за рекордно късо време. Втората — „Нет коп“ — заплашваше да бие рекорда за най-бърз провал.
Само преди няколко дни бях обещал на Крейг парите. Когато преди половин година бяхме направили първоначалната си инвестиция в „Нет коп“, бяхме поели и задължението да обезпечим нужното финансиране, ако и когато компанията има нужда от него. Крейг имаше нужда сега. Без пари в наличност от нас фирмата му щеше да фалира.
Бях му дал думата си.
Изобщо не би следвало да има проблем. Беше си една от задължителните точки на оперативката в понеделник сутрин. Тогава, когато се разглеждаха възможностите за нови инвестиции и когато би трябвало да се обсъдят евентуалните проблеми в инвестиционния портфейл на „Ревиър“. Само че „Нет коп“ не трябваше да бъде проблем, а щастлива възможност.
Заседанието започна както обикновено с доклада на Арт Алтшуле за „Био-уан“. Арт обичаше да говори за „Био-уан“ при всяка възможност. Беше една от най-успешните инвестиции на „Ревиър“, беше си сделка на Арт и той държеше никой от нас да не забравя този факт и за секунда.
Не го слушах. Следях с поглед спускащия се на две мили зад ниско подстриганата глава на Арт Алтшуле самолет, насочващ се от небето към невидимата от мястото ми писта на бостънското международно летище „Лоуган“. Обмислях онова, което щях да кажа за „Нет коп“.
В един момент осъзнах, че Арт е спрял да говори. Аз бях следващият.
Гил погледна материалите пред себе си.
— Окей, „Нет коп“. Три милиона долара допълнително финансиране. Разказвай, Саймън.
Прочистих гърлото си. Опитах се да бъда немногословен, сдържан и обективен.
— Както несъмнено помните, „Нет коп“ планира да разработи комутатори, които ще превключват потоците от милиарди пакети информация, летящи из Интернет всеки ден — започнах аз. — Специалистите на компанията са завършили проектирането на устройството и имат нужда от три милиона долара, които следва да им предоставим, за да продължат със следващата фаза на разработката, когато трябва да произведат нещо, което да могат да показват на потенциалните клиенти… Франк и аз направихме първоначалната инвестиция преди половин година. Тогава се споразумяхме да имаме готовност за разширяване на финансирането, при положение че „Нет коп“ докаже изпълнението на всички под етапи. Както може да се уверите от паметната записка, която съм подготвил, тези междинни етапи са изпълнени успешно… Интернет трафикът се разширява експоненциално и „Нет коп“ има огромен потенциал. Според мен Крейг Дохърти е свършил прекрасна работа и трябва да продължим да го подкрепяме.
За шестте месеца съвместна работа с Крейг се бях изпълнил с уважение към способностите му. Бях започнал също и да го харесвам като човек. Трийсет и две годишен, той беше с три години по-голям от мен и бе един истински мъдрец в своя бизнес. Имаше стратегическо мислене и мотивировка, беше пълен с енергия и твърда решимост „Нет коп“ да пробие.
Всъщност фактите говореха сами за себе си. Те недвусмислено крещяха: „Инвестирай повече пари“. Или поне на мен така ми се струваше.
Свърших и настъпи кратка пауза. Погледът ми обходи залата. Всички ме наблюдаваха. Говоря за петимата партньори: Гил, Франк, Арт, Даян и Рави Гупта — експертът на фирмата по биотехнологиите. Както и двамата младши съдружници, Даниел и Джон, мои приятели и колеги, за които бях уверен, че ще ме подкрепят, но и за които знаех, че нямат право на глас.
Не помня колко изложения бях правил вече до този момент, но атмосферата на заседателната зала не бе станала по-малко потискаща. Това все пак бе мястото, където се вземаха всички важни за „Ревиър Партнърс“ решения. Меката индиректна светлина се отразяваше от кремавите стени като въображаем залез. Едната група прозорци гледаше над Бостънския залив в посока на летището, другата — към величествения „каньон“, известен под името Франклин стрийт, чиято отсрещна стена бе колосът на Бостънската банка. Над рамото на Гил, сякаш претегляйки съображенията за и против в дискусията около масата, надничаше бюстът на самия Пол Ревиър. Бижутер на сребърни изделия, патриот, енергичен бизнесмен и не на последно място богат предприемач, той явно се присмиваше на компютърните спецове и мениджъри от средна ръка пред себе си. Не изглеждаше да е силно впечатлен и от моите аргументи.