Той неспокойно вдигна поглед към нас. Ние пък на свой ред наблюдавахме Еди.
Виждахме, че в душата му се надига гняв. Той стискаше чаената лъжичка с такава сила, че ставите на пръстите му бяха побелели. Погледна ни с бърз поглед, после се обърна към Бърги:
— Не може да е постъпил така! Няма начин да е оставил всичко само на едното си дете.
— Със съжаление трябва да потвърдя, че може — отговори адвокатът. — Разбира се, вие ще получите стоте хиляди долара от застрахователната полица.
— Да, но състоянието му възлиза на четири милиона. Имам право на половината от това.
— Разбирам отлично загрижеността ви, господин Кук. Но аз лично съставих завещанието на баща ви. Уверявам ви, че той го направи след внимателно обмисляне. Намеренията му бяха пределно ясни и те бяха да остави всичко на дъщеря си.
— Но как е могъл да постъпи така с мен? — протестира Еди. — Каза ли ви защо ме лишава?
— Не, не го направи — отговори Бърги.
Отместихме погледите си от него. Знаехме защо Франк бе игнорирал Еди в смъртта си. Причината бе проста: неговият син го бе игнорирал в живота.
— Ти стоиш зад всичко това, нали? — Чух думите, докато разглеждах пръстите на ръцете си. — Да, ти, Саймън. Ти си зад това!
Погледнах го. Не бях осъзнал, че Еди говори на мен.
— Какво?
— Еди… — Майка му сложи ръка върху ръкава му.
— Не, мамо. Ти също би трябвало да получиш нещо. Та нали така добре живеехте преди той да те напусне. Не заслужаваш ли нещо?
— Парите изобщо не ме вълнуват — възрази Ан. — И Франк знаеше, че нямам този проблем.
— Да, но с мен не е така. Саймън, ти ми открадна наследството под носа.
— Откъде ти хрумна това?
— Видях те как се вмъкна под кожата на татко. Първо работата в „Ревиър“, после ръката на дъщеря му, след това стана идеалният зет. Целуваше му задника и работата стана!
При цялото влошаване на отношенията помежду ни преди смъртта на Франк, иронията на това безумно обвинение ме накара да се усмихна. Голяма грешка.
— О, давай, давай, смей се. А после излез и депозирай тлъстия чек. Много забавно!
— Съжалявам, Еди — казах аз. — Но уверявам те, Франк не се е консултирал с мен за завещанието си.
— Да, но вие с Лиза прекарвахте толкова много заедно с него. — Сега той се нахвърли срещу сестра си. — Единствената причина да ме отреже, е защото останах с мама. Само че той изобщо не трябваше да ни напуска. И аз не изтичах веднага при него. И ето — никакви пари за мен.
Лиза беше смаяна. Беше гледала на тази среща с адвоката като на административна формалност, преди семейството й да се върне в Калифорния.
— Еди, но аз го обичах — каза тя. — И не искам скапаните му пари.
— О, да, ти го обичаше. А мама да се оправя както може. Само че той… — Еди обвинително заби пръст в моя посока, — той много ще обича парите му.
— Еди… — изръмжах аз.
— Не, Саймън — спря ме Лиза, като сложи ръка върху моята. — Парите му наистина не ме интересуват. — Тя се обърна към адвоката. — Господин Бърги, има ли начин, по който бих могла да се откажа от половината сума? И да я прехвърля на Еди?
— Хм… — адвокатът се намръщи. — До девет месеца след датата на смъртта имате право да се откажете от цялата полагаща ви се по завещанието сума или от произволна част от нея. Отказът ви няма задължително да доведе до прехвърлянето на средствата към брат ви, понеже той не е назован сред титулярите по завещанието. Така че с парите ще се постъпи както при липса на завещание, което означава, че… — Той замълча, обмисляйки правните последици. — Е, да, понеже вие нямате наследник, Едуард Кук ще бъде вашият най-близък родственик.
— Чудесно — възкликна Лиза. — Да го направим.
Бърги се прокашля.
— Най-настойчиво ви съветвам да обмислите решението си, преди да го реализирате. Все пак говорим за завещанието на господин Кук. Неговото пределно ясно изразено желание е да остави всичко на вас.
Лиза погледна към Еди.
— Сигурна съм какво искам. Но ще обмисля намерението си, както предлагате. Може би ще се видим с вас следващата седмица, за да направим нужното?