— Питам, защото днес си беше взел болнични. Двамата с баща ти работеха в екип. Струва ми се, че още не може да преодолее загубата.
— Той е свестен човек.
— Така е. Кой друг идва?
— А… полицията.
— Пак ли?
— Претърсиха апартамента. — Огледах дневната. Изглеждаше точно както бе изглеждала сутринта, когато бях заминал на работа. — Не се безпокой, подредих отново.
— Показаха ли ти ордер на съдията?
— Разбира се.
— И какво търсиха?
— Не знам. Но ми направи впечатление, че обръщат особено внимание на твоите дрехи. Носеха пинсети и малки найлонови пликчета.
— Намериха ли нещо?
— Не мисля. Защо, трябваше ли да намерят нещо интересно?
— Не знам.
— Изглеждаш разтревожен.
— Ами разтревожен съм. Чувствам се обграден отвсякъде. Сякаш са блокирали всичките ми пътища за отстъпление, преди да ме атакуват.
— Нищо не могат да ти направят. Нали си невинен.
Погледнах доверчивото лице на Лиза. Тя ми вярваше… както вярваше и в американската съдебна система.
— Гил ми даде името на един добър адвокат. Ако нещата загрубеят, ще му се обадя.
— Всичко ще се оправи, Саймън. Ще намерят истинския убиец.
— Дано.
— И когато го направят — каза тя, без да скрива гнева в гласа си, — надявам се да го убият този мръсник, така както той е убил баща ми.
9.
Рано следващата сутрин се срещнахме с Крейг на летището, след което с чартърен самолет и наета кола се добрахме до един високотехнологичен парк, разположен сред гори и плетеница от магистрали в провинцията на Ню Джърси. Направихме презентацията за „Лукстел“ — сериозна компания за доставка на телекомуникационни съоръжения и потенциален клиент за комутатора на Крейг, а следователно — поне на теория — и възможен източник на финансиране. Моето присъствие се налагаше заради необходимостта да отговоря на очакваните трудни въпроси относно оттеглянето на „Ревиър“.
Въпроси имаше. И наистина бяха трудни. Обясних, че промените в пазара са накарали „Ревиър“ да се отнася по-предпазливо към допълнителните инвестиции, но че не сме загубили доверието си в качествата на бъдещия продукт. Не бих казал, че думите ми се приеха безрезервно, но това беше очаквано, освен ако не ги излъжех право в очите. Крейг, разбира се, ми бе намекнал нещо подобно, но не се изненада, когато го отрязах.
„Лукстел“ харесаха комутатора на „Нет коп“. Крейг обеща 99.99% надеждност на работата и числото ги впечатли. Особено им допаднаха вградените по проект възможности за зашифроване, които щяха да се окажат направо безценни, когато по Интернет потечаха големите потоци данни. Защото търговският трафик означава пари, а електронните пари имат нужда от максимална защита при обмена.
Но старите лисици казаха, че е малко рано за обещания да купуват, да не говорим за инвестиране. Имали нужда първо да видят работещия чип. Това всъщност си бе старият като света парадокс на инвестирането: кое е първично, прототипът или парите?
Крейг подкара наетата кола към летището в Нюарк. Мълчеше, стиснал зъби, и държеше волана по-здраво от необходимото.
Опитах се да му влея доза оптимизъм.
— Намерим ли парите, тези хора са ни сигурни клиенти.
— Ще ги намерим — заяви Крейг с глас, изпълнен повече с вяра, отколкото с убеденост. И след малко заяви: — Трябва да успея, разбираш ли?
— Знам.
— Не, не знаеш. За теб това си е просто поредната сделка — промърмори той раздразнено. — Като се издъни, голяма работа, има други, които ще станат. Но аз съм вложил всичко в „Нет коп“. И трябва да успея. Защото алтернативата е… просто няма алтернатива.
— Такъв като теб лесно би си намерил работа — подметнах аз.
— Хм… аз пък мисля, че изобщо не ставам за наемен работник. Скъсах си гъза за Гари Олек. И няма да допусна тази грешка още веднъж.
Гари Олек бе направил десетки милиони с продажбата на софтуерната си компания преди година. Само че техническият гений зад успехите бе Крейг. Олек, благодарение дипломата си на счетоводител, на личния си чар и на финансовия си нюх, беше станал изпълнителен директор и собственик на контролния пакет акции. Крейг бе спечелил малко парици от продажбата, които веднага бе изсипал в „Нет коп“. За разлика от него, Олек обаче бе натрупал състояние.