— Олек ми открадна идеите и забогатя от тях. Комутаторът на „Нет коп“ си е мой и този път аз ще направя парите. И няма да позволя на някаква банка или инвестиционна фирма да ме спре. Разбира се, че „Лукстел“ ще купуват комутатора ни. Не само те, ами и всички шибаняци на пазара. Чуваш ли какво ти казвам?
— Чувам те.
Той се поотпусна.
— Съжалявам, Саймън. Знам, че се опитваш да ми помогнеш. Но всичко се стоварва на моя гръб. И все пак ще намеря парите. И ще продавам шибания комутатор. И ще накарам и „Сиско“, и „3-Ком“ и всички останали копелдаци да забележат „Нет коп“. Не се безпокой.
Но аз се безпокоях. По целия път обратно към Бостън.
Върнах се в офиса едва късния следобед. Даниел беше излязъл, защото нещо ставало с „Био-уан“. Не бях сигурен къде точно е Джон. Огледах купчината документи, които крещяха за вниманието ми от табличката „Входящи“: „Тетраком“, „Нет коп“, някакъв бивш директор от „Макдоналдс“ с идеята да сложи началото на нова верига кафетерии, предложение за компания, специализирана в търговия по пощата с шведски стоки… всички изискващи време и концентрация.
Извадих папката на „Тетраком“. Сделката се оформяше добре. Даян беше отишла без мен в Синсинати и бе посетила компанията. Бях й казал, че не мога да преспивам в друг град, защото Лиза има нужда от мен, и тя бе показала разбиране.
Занимавах се с конкретната си работа близо четвърт час, когато се появи Джон.
— Човече, казвам ти, тези с постелките са големи образи!
Вдигнах поглед към него.
— Заседание на борда?
— Да. И после сесия по генериране на луди идеи. Беше невъобразимо!
— Защо, какво се случи?
„Националната компания за креватни постелки“ беше боледуващ производител на висококачествени постелки, закупена неотдавна с помощта на „Ревиър“ от Анди Макардъл, специалист по маркетинг. Идеята му беше да преориентира компанията към производството на онова, което американците наричат „комфортери“ — комбинация между щампована постелка и лек юрган за завиване. Арт бе сключил сделката с помощта на Джон и бе вкарал Джон в борда на директорите.
— Помниш ли, че ти разказах за договорите от миналата пролет, които подписаха за изпълнение през есента?
— Да.
— Ами оказа се, че някакъв ненормалник поръчал неколкостотин хиляди юргана с щампи на костенурките нинджа, които сега никой не иска да купува. Складовете са препълнени. Пращят от стока. Голям проблем.
— Така изглежда.
— Та, предложих им значи да се върнат към традиционните юргани с мили сюжети върху тях. Цветя и така нататък.
— Доста радикално.
— Не чак толкова, колкото щурите идеи на Макардъл. Хванал се и направил подробно проучване на вкусовете на несемейните. Установило се, че има голям недостиг на юргани при категорията под трийсет години и заключението му е… — Джон ме погледна въпросително.
— Предавам се.
— Да заложим на голотията.
— На голотията?… Какво значи това?
— Ами не е ли ясно? Да заложим на голите сюжети. Да зарежем костенурките. Ще щамповаме голи женски тела върху юрганите и те ще се разграбват като топъл хляб от всички младежи под трийсетте, на които им е втръснало от цветя или костенурки по завивките. И компанията забогатява.
— Господи! И какво казаха на това?
— Попитаха защо не голи мъже? Защото, нали се сещаш, самотните жени също се завивали.
— А Макардъл?
— Каза, че идеята била интересна и щял да я обмисли внимателно.
— О, боже!
— Да, именно „О, боже“!
— Ще го оставиш ли да го направи? — попитах аз.
— Да, в малък мащаб. Компанията и без това никаква я няма, а на мен ми е любопитно какво ще излезе.
— Каза ли на Арт?
— Няма никакъв смисъл. Той вече е загубил всякакъв интерес към тази сделка. Сега е мое отроче. Чай?
— Благодаря — съгласих се аз и Джон излезе, за да донесе. След две минути се върна с моя чай и кафява мътилка с бяла пяна за себе си.
— Не мислиш ли, че трябва да опиташ нещо по-позитивно? — поинтересувах се аз, когато ми подаде чашата.
— Задавал съм си този въпрос, но не намирам смисъла. Ако компанията се провали, вината си е на Макардъл, а не моя. Иска ми се нещата да си останат такива.
Не бях убеден, че това е правилното отношение, но не възразих.
Същия следобед дойде да ме посети сержант Махони. Придружаваше го друг детектив, когото той ми представи като служител в щатската полиция, макар да не ми приличаше на такъв. Поканих ги в малката приемна.