— Точно така — признах аз.
— Разбрах още, че жена ви е молила господин Кук за заем, за да помогнете на сестра ви.
— Така ми каза тя.
— Но господин Кук й отказал.
— Изглежда. Вижте, не съм я молил да ходи при него. Идеята си беше нейна. И аз разбрах едва когато й е отказал.
Махони ме наблюдаваше внимателно.
— И тогава отидохте да го видите вие?
— Не… искам да кажа да. Но не заради това. Вече ви казах за какво отидох при него. Имахме проблем в работата, който исках да изгладя.
— И не говорихте за парите?
— Не. Всъщност Франк подхвърли няколко думи. Но аз му казах, че парите му не ме интересуват.
— Така ли? Значи господин Кук сам е повдигнал въпроса за заема, а вие му казахте…?
Поех си въздух и си наложих да говоря по-бавно:
— Франк мислеше, че съм отишъл да го моля за парите. Но това не беше моята цел. Казах му го. Казвам го сега и на вас.
— Разбирам — проточи Махони. Помисли малко и продължи: — Колко хубаво, че жена ви ще наследи всички тези пари, нали? Сега ще можете да платите съдебната такса и на адвокатите.
— Не — възразих аз. — Не е толкова хубаво. Бих предпочел Франк да е жив. А сигурен съм, че и Лиза би предпочела това.
— Естествено, господин Ейот, естествено. Е, благодаря ви за съдействието. — Разпитът беше приключил и аз изпратих сержанта и колегата му до асансьорите. Противната му малка усмивчица така и не напусна устните му.
След това ми беше страшно трудно да се съсредоточа. Бях разтревожен. Макар Махони да не ме бе обвинил направо в убийството на Франк, той неуморимо събираше косвени улики срещу мен: никой не ме бе видял на плажа, имах нужда от пари заради делото на Хелън, скарването ми с Франк. Нито един от тези факти не бе разобличителен сам по себе си, но всеки от тях поотделно водеше Махони в посоката, в която бях убеден, че той с охота върви.
Знаех, че ще намери някъде още улики. И започвах сериозно да се безпокоя.
Изглежда, Лиза бе казала на Махони за проблемите на сестра ми. Сигурно не бе видяла нищо лошо в това да му разкаже и най-вероятно бе отговорила откровено на някакъв директен въпрос. Но как ми се искаше да бе премълчала.
Което ми напомни, че смятах да се обадя на Хелън и да й разкажа за завещанието на Франк и готовността на Лиза да й предоставим част от парите, за да плати хонорарите и таксите по обжалването. Но нещо ме спря. Не ми се искаше да й давам надежди преди разследването на Махони да е приключило. Продължавах да смятам, че машината на правораздаването в САЩ ще продължи неумолимия си ход, докато не бъда изцяло оневинен и истинският извършител не бъде разкрит. Но съмненията ми се засилваха. И както се оказа, не без основание.
Бързах да се прибера у дома преди седем, за да не карам Лиза да чака, ако и тя се е прибрала по-рано, но нея я нямаше. Върна се след девет. Изглеждаше изморена и потисната.
— Нещо за пиене? — попитах я аз.
— Чаша вино би било чудесно. — Тя се тръшна на дивана.
Подадох й чашата.
— Дълъг работен ден.
— А ти какво очакваш? — сопна се тя. — Нямаше ме на работа половината седмица. Не мога да ти опиша колко работа се бе насъбрала.
Избухването й ме сепна, но казах кратко:
— Така е.
— Не си единственият с напрегната работа, нали ме разбираш!
— Добре, знам — опитах се да я успокоя аз. Седнах до нея и сложих ръка върху раменете й.
Тя отпи от виното.
— Съжалявам, Саймън. Просто… просто фирмата е много зле. Парите се свършиха. Даже не бях предполагала колко сме зле. Съгласих се този месец да се откажа от заплатата, но дори това няма да помогне.
Въздъхнах.
— Няма ли откъде да намерите оборотни средства?
— Според Хенри, не. Спасението е да приключим колкото може по-скоро с документирането на изпитанията на ВР56 върху животни. Това ще ни постави в добра позиция пред потенциални инвеститори.
Новините не бяха добри. Лиза бе вложила всичко в своя ВР56. И ако „Бостън пептидс“ фалираше преди лекарството да реализира потенциала си, разочарованието й щеше да бъде трудно за описване.
Пристиснах я до себе си и тя се сгуши под ръката ми. После се разплака.
На следващата сутрин пристигнах на работа малко по-късно от обичайното. Даниел още не беше дошъл. Поздравих Джон, който преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“ и едновременно с това набиваше поничка с боровинково сладко.