Така че събрах куража си и дълбоко поех дъх.
— Чух днес някои неща — започнах аз.
— Така ли? — механично реагира тя, без да отмества невиждащия си поглед от екрана на телевизора.
— Да… за „Бостън пептидс“. Но информацията е строго поверителна. Ако ти разкажа, не трябва да я споделяш с никой на работа. Наредиха ми да си трая. Даже пред теб.
Сега вече Лиза се обърна към мен.
— За какво става дума?
— „Био-уан“ изкупува „Бостън пептидс“.
— Не!… Ти сериозно ли? — Кимнах. — Господи! Хенри знае ли?
— Не мисля.
— Но как е възможно да изкупиш биотехнологическа компания, без да си разговарял с хората в нея?
— Преговорите се водят с „Венчър Фърст“. Мисля, че идеята е впоследствие да се подслади горчивият хап за мениджмънта. Говоря за Хенри, разбира се. А може би и за теб.
— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Вярно, нуждаем се от пари, но… точно „Био-уан“! — Тя остро ме погледна. — Предполагам зад всичко това стои „Ревиър“. — В гласа й се долавяше нотка на справедлив гняв.
— И аз мисля така.
— Откога ти е известно?
— Разбрах тази сутрин.
— Тази сутрин? — Погледът й се изпълни с подозрение. — Да не си им разказал за финансовите ни проблеми? Защото ако си го направил и ако станеш причината да ми се наложи да работя за „Био-уан“…
— Лиза, не съм разказвал никому нищо. — Усещах, че и аз гневно повишавам глас. Опитах да се овладея. — Виж, поне ще имате ресурсите да довършите работата си над ВР56.
— Да… Томас Иневър ще припише заслугата на себе си, а аз ще трябва да се радвам, ако ми позволят да правя нещо повече от това да мия мръсните им епруветки. Саймън, този човек е ужасен. Нямаш представа какви неща съм чувала за него.
— Едва ли е толкова лош — примирително казах аз, макар собствените ми впечатления да говореха за точно обратното.
Лиза се освободи от ръката ми.
— Ти не разбираш! Всичко, което съм постигнала през последните години, ще бъде тайно продадено на един абсолютен тъпанар. И то от фирмата на собствения ми съпруг, представяте ли си!
— Лиза…
— Лягам си.
С тези думи тя стана, остави ме сам на дивана пред безсмисления брътвеж на телевизора и отиде първо в банята, а после и в спалнята.
Така и не бях успял да й кажа за намеренията на Иневър. Но като се имаше предвид отвратителното й настроение, така може би беше и по-добре. Все пак, размисляйки над ситуацията по-рано следобеда, бях заключил, че „Био-уан“ едва ли ще прояви глупостта да се освободи от учен с таланта на Лиза, който най-добре от всички на света знае подробностите около ВР56. Както и да е… изчаках един час, съблякох се и предпазливо се вмъкнах в леглото. Усещах, че Лиза още е будна, и тихо казах:
— Лека нощ.
Никаква реакция.
Обикновено, в редките случаи, когато си лягахме скарани, Лиза се оставяше да бъде умилостивена. Но тази нощ дори не направих опит.
В края на краищата трябва да съм заспал дълбоко, защото се събудих в девет без четвърт. Лиза беше излязла.
Извадих веслата и тичешком отидох до пристана. Закъснях с пет минути, но Киеран ме чакаше. Беше висок дангалак, ирландец, от Тринити Колидж в Дъблин — познавахме се от бизнес школата. Освен това беше отличен гребец и събота сутрин често тренирахме с него в двойка. Беше си намерил работа в една от множеството консултантски къщи в Бостън.
— Как е, Саймън?
— Сигурно съм бил и по-зле, но не мога да си спомня точно — казах аз.
Изтеглихме лодката до края на пристана.
— Прочетох във вестника за тъст ти. Моите съболезнования…
— Благодаря.
Киеран схвана, че не ми се говори, и изостави тази тема.
— Добре, дай сега да я вкараме във водата…
Хвърлихме лодката в реката и аз седнах в нея пръв. Гребях отпред, а Киеран отзад. Не след дълго намерихме добър ритъм. Мускулите ми се свиваха и разпускаха, сърцето с наслаждение помпаше кръв, кислород и ендорфини в организма ми, а свежият въздух гладеше кожата ми. Започвах да се сливам с прохладната вода под нас. И да се отпускам… След десет минути концентрирано гребане мислите ми отново се насочиха към Лиза.