— Прекрасно.
— Възнамерявам да ги посетя отново идния понеделник. Наистина бих искала да дойдеш с мен. Имам нужда от помощта ти, а и… бих желала да чуя друго мнение.
Винаги е ласкателно за един обикновен съдружник да му поискат мнението, а не таблица или доклад. На всичко отгоре „Тетраком“ действително се оформяше като добра потенциална сделка. Много малка част от компаниите, на които изобщо обръщахме внимание, стигаха толкова далеч в нашите проучвания и нямаше никакво съмнение колко полезно за кариерата на един съдружник би било да има повече общо с добри сделки.
Но беше ли разумно да заминавам в командировка с Даян при сегашното настроение на Лиза?
Даян забеляза, че се колебая.
— Ще бъде чудесно, ако намериш начин да дойдеш, но ще те разбера, ако прецениш, че трябва да останеш до Лиза.
Да остана до Лиза? Честно казано, не ми се искаше да оставам до Лиза. Тя отлично можеше да се справи сама една нощ. Онова ухапване, че моята работа все била по-важна от нейната, наистина ме бе засегнало. Подобно твърдение просто нямаше нищо общо с истината. Тя беше предала доверието ми в полза на своята кариера, така че аз спокойно можех да отида в командировка заради моята.
— Мисля, че тя ще се оправи — спокойно казах аз. — Ще се радвам да дойда.
Лиза се прибра след девет и половина, когато гневът ми за постъпката й беше поутихнал, колкото да отстъпи място на безпокойството ми какво става с нея. Изглеждаше ужасно, а лицето й беше изкривено от умора и нещастие.
— Лиза, бих искал да поговорим с теб за изкупуването, ако обичаш.
Тя хвърли чантата си на един от столовете.
— Няма никакъв смисъл, Саймън.
— Но, Лиза…
— Няма смисъл. Вечерял ли си?
— Не още.
Лиза поръча в китайския по телефона и отвори книгата си. Аз пуснах телевизора. Когато донесоха храната, вечеряхме, без да говорим. Всъщност направих няколко плахи опита да завържа разговор, но те се провалиха. Понеже още не ми бе минало, скоро се отказах.
Усетих, че и мен ме заболява глава. Отворих аптечката в банята да намеря тиленола, който тя вземаше в такива случаи. Наложи се да извадя някакъв хартиен плик, за да се добера до него. Вътре имаше две стъклени тубички, без етикети. Отворих ги и изсипах на дланта си няколко таблетки. И те не бяха маркирани. Забравих за тиленола и отидох с тубичките в дневната.
— Лиза… какво е това?
Тя вдигна поглед.
— А… ВР56. — И ме погледна право в очите, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо.
— ВР56! Но нали още не е минал през изпитания върху хора?
— Това се прави в момента.
— Лиза! Защо не изчакаш да видиш какъв ще бъде ефектът върху доброволците? Може да се окаже опасно!
— Няма да се окаже опасно, Саймън. Лекарството е изпробвано върху животни. И освен това какво морално право имам да оставя на доброволци да вземат лекарство, което ме е страх да изпробвам върху себе си?
— О, Лиза…
— Саймън, ако има проблеми с лекарството, трябва да науча сега, за да мога да направя нещо за тях. Абсурдно е да чакаме, докато подготвим цялата документация за Комисията за контрол върху лекарствените препарати.
— Но позволено ли е това?
— Стриктно погледнато, не — призна Лиза. — И ако кажеш на някой на работа, ще имам големи неприятности. Но това е правено много пъти досега. Джоунас Солк е инжектирал цялото си семейство с ваксината против полиомиелит. Аз съм безкрайно далеч от подобна опасност.
— Не мисля, че идеята е добра, Лиза. Защо не ми каза?
Тя въздъхна:
— Защото знаех, че няма да ти хареса. Но аз трябва да го направя, Саймън.
Изсипах таблетките обратно в тубичката. Изглеждаше ми истинско безумие Лиза да взема неизпробвано лекарство, особено при състоянието, в което се намираше, но знаех, че няма никакъв шанс да я разубедя.
Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.
— Ало?
— Мога ли да говоря с Лиза?
Познах гласа на Еди. Никакво „ало“, да не говорим за „как си“.
— Ей сега — измърморих аз и вдигнах поглед към нея: — Еди е…
— Ще се обадя от банята — каза Лиза.
Излезе оттам след няколко минути.
— Как е той? — поинтересувах се аз.
— Бих казала, че е доста разтревожен — отговори ми тя.