— Дискутирахте ли някоя от теориите му?
— Когато Еди пожелае да говорим за татко, аз съм винаги готова да го слушам — сряза ме Лиза и отново взе книгата си.
Не ми харесваше, че Еди и Лиза ме обсъждат в качеството на заподозрян в убийството на баща им, като при това го правят зад гърба ми. Въздържах се да й го кажа. Имаше нещо друго обаче, което не можех да не й кажа. Чаках удобен момент, но такъв не се отвори. Така че й го казах едва когато си лягахме:
— Заминавам с Даян за Синсинати в понеделник. Ще отсъствам една нощ.
Лиза остро ме погледна:
— В понеделник?
— Да. Налага се да отида.
— Окей — каза тя и си легна.
— Виж, Лиза, разбери, че не мога да откажа.
— Прави каквото трябва да правиш — отсече тя и се обърна с гръб към мен.
— Така и смятам да постъпя — прошепнах аз.
12.
Както бе казал Арт, на следващата сутрин „Био-уан“ излезе с официално съобщение за намеренията си по отношение на „Бостън пептидс“. Седнал на работното си място пред компютъра, аз извиках уебстраниците на основните информационни агенции и прегледах текста на съобщението. Беше доста безличен, с изключение на едно многозначително изречение.
— Даниел! — обърнах се към него аз.
— Да?
— Видя ли съобщението на „Био-уан“?
— Да.
— За какви „значителни икономии“ в „Бостън пептидс“ става дума?
— „Био-уан“ смята, че може да премахне дублирането на някои разходи. Може например да премести „Бостън пептидс“ на Кендал Скуеър. Има и други възможности да се затегне кранчето.
— Например да се уволнят служители?
Даниел сви рамене.
— Едва ли има нещо по-естествено от това при сливанията и изкупуванията. Нали чу Иневър.
— Но едва ли е необходимо това да се разгласява пред целия свят.
— И защо не? — усмихна се Даниел. — Ето виж, цената им е скочила с четири до четиридесет и девет!
— Колко хубаво — измърморих аз. Лиза сигурно много щеше да се зарадва.
Както и можеше да се очаква, съобщението бе предизвикало суматоха в „Бостън пептидс“ и бе станало повод за пускането на какви ли не слухове. Слава богу, Лиза поне беше склонна да говори с мен същата вечер.
— Хората са разстроени — съобщи ми тя. — Най-често използваната дума е „оставка“.
— Наистина ли Иневър е толкова лош?
— О, да. Знаеш ли как му казват в „Био-уан“?
— Как?
— „Клизмата“.
— Звучи атрактивно. — Прякорът наистина беше сполучлив. Помнех измъченото му, раздразнено изражение.
— Оказва се, че той никога не е откривал „Неуроксил-5“.
— Но явно държи патента.
— Вярно е, държи го. Или поне го държи „Био-уан“. По-голямата част от работата е била свършена в австралийския институт, където е работил. И имай предвид — като обикновен член на екипа. Но отмъкнал идеята със себе си в Америка и я патентовал тук.
— И как му се е разминало това?
— Ами, австралийците явно не са усетили, а като научили, това не им направило впечатление. В интерес на истината, един от групата дошъл тук в Щатите и се опитал да вдигне шум. От това май нищо не излязло. Работата е там, че получиш ли патент, след това е безкрайно трудно да се докаже, че някой друг има предимство в авторството над идеята. А и Клизмата използва доста агресивни адвокати, специалисти в областта на патентното право. Тези хора заявили, че „Неуроксил-5“ леко се различава от лекарството, разработено от австралийците.
— Този човек май е голяма работа.
— Аха… Но има и още нещо: говори се, че първоначалните резултати от проведената в „Био-уан“ изследователска работа са били манипулирани.
— Господи! Защо, по дяволите, го подкрепяме?
— Ами той има качеството да звучи много убедително — въздъхна Лиза. — Фондовата борса обожава такива като него. Безпокоя се, че ще си пробие със сила път до управлението на „Бостън пептидс“ и ще си присвои заслугата за всичко, което сме постигнали.
От онова, което бях видял, това бе доста вероятно. Още не бях разказвал на Лиза за малката презентация на Иневър пред „Ревиър“. Не знам как се бе получило, но досега не бях намерил подходящ момент за това.
— Надявам се поне теб да остави на мира — казах аз.
Лиза ме погледна унищожително:
— Това е крайно невероятно. — Тя включи телевизора. — Нямахте ли уговорка за тази вечер с Киеран?