— Не, не, няма проблем. Едва ли чак толкова ще му липсвам. Ще остана с теб.
— Не се безпокой за мен — хладно ме успокои Лиза. — Върви, Саймън.
— Но аз наистина мога да остана…
— Тръгвай.
И аз отидох.
„Ред Хет“ бе любимата бърлога на гребците от времето, когато аз и Киеран бяхме в бизнес школата. Представляваше тъмен бар в сутерен на няколко минути път от апартамента ни.
Когато стигнах, Киеран вече беше там в компанията на половин дузина наши съвипускници, намерили работа във и около Бостън. Даниел го нямаше. Той странеше от сбирките — имаше тази склонност още в бизнес школата, а сега съвсем подчертано ги отбягваше. Както и да е, донесоха ни големи халби бира, които ние послушно изпихме. В началото се чуваха фрази от рода на „капитали“, „инвестиции“ и „заплати“, но после разговорът се пренесе две години назад към любими теми като „жени“, „запои“ и „спорт“. Неусетно забравих за смъртта на Франк, досаждащия ми сержант Махони и неприятностите на Лиза и мозъкът ми с благодарност изключи от проблемите на днешния ден.
Тръгнах си рано и се прибрах към десет и половина, готов да се катурна в леглото. Да, ама не…
Лиза седеше на дивана. Беше облечена в екипа за сутрешния си крос. Плачеше.
— Лиза! — извиках и седнах до нея.
— Махни се от мен! — изхълца тя.
Застинах насред опита си да я прегърна.
— Какво се е случило?
Отвори уста, за да каже нещо, но долната й устна затрепери и тя я прехапа. По бузите й потекоха сълзи. Понечих отново да я прегърна.
— Казах ти, махни се от мен!
Вдигнах ръце примирително:
— Добре де, добре. — И се преместих на креслото.
Зачаках.
Лиза плачеше и подсмърчаше, докато накрая дълбоко пое дъх.
— Намерих го, Саймън.
— Какво си намерила?
— А ти какво мислиш?
— Не знам, кажи ми.
— Револверът. Револверът, с който е застрелян татко.
— Какво! Къде?
Лиза гневно ме изгледа.
— Къде мислиш, че съм го намерила? Ето там! — И посочи големия дрешник, вграден в една от стените на дневната. — Търсех един стар фотоалбум от детските ми години със снимки на татко. Намерих го… но под него имаше револвер. „Смит енд Уесън 640“, калибър триста петдесет и седем, „Магнум“. Разбрах това от уебсайта на „Смит енд Уесън“. — Тя посочи компютъра в ъгъла на стаята. На екрана се виждаше револвер с къса цев. — Полицията каза, че точно с такъв револвер е бил убит татко. И два куршума липсват. Това е револверът!
— И къде, казваш, си го намерила? — попитах аз. — В дрешника?
— Точно така. И държа да науча как се е озовал там!
Мислите ми полетяха. Нямах никаква представа как е могъл да се озове на това място.
— Изглежда, някой нарочно го е сложил там.
— Да, как ли не. И кой е този някой?
— Не знам. Я почакай… Полицията не претърси ли дрешника миналата седмица? И не намериха нищо тогава, нали?
— Не намериха. Но аз го намерих тази вечер.
— Дай да го видя — поисках аз.
— Хвърлих го. Не искам това нещо в нашия апартамент. Полицаите могат да се върнат всеки момент.
— Какво? Къде си го хвърлила?
— Излязох уж да потичам и го хвърлих в реката.
— О, боже! Видя ли те някой?
— Не знам. Той беше в пластмасова торбичка. — Тя ме погледна. — Не се безпокой. Няма да кажа на полицията.
Хванах се за главата. В съзнанието ми се стрелкаха разпокъсани мисли.
— Не е трябвало да правиш това, Лиза.
— Какво не е трябвало?
— Не е трябвало да изхвърляш револвера.
— Защо? Да не искаш да го окачим на стената?
— Можех да го дам на полицията.
— Много хитро! Да им предадеш сам доказателството от което се нуждаят, за да те арестуват.
— Още ли не можеш да разбереш? Това можеше да ми помогне да очистя името си. Ако им го бях предал доброволно, те едва ли щяха да ме заподозрат, нали така?
— Лесно ти е да говориш така сега. — Тя поклати глава и очите й пак се напълниха със сълзи. — Не знаеш какъв ужас изживях като го видях! Нещото, което е убило татко. Не можех да си представя, че ще го държим в апартамента. Трябваше веднага да се отърва от него. И освен това мислех, че ти правя услуга!
Това вече беше нелепо.