Тя сърдито ме погледна:
— Да, предполагам, че трябва да ти вярвам… трябва, нали така? Ако ще живеем под един покрив, налага се да ти вярвам!
— Е, вярваш ли ми?
Лиза сви рамене и заби поглед в чинията си.
— Ами… искам да ти вярвам.
— Това не е достатъчно! — В мига, в който го казах, съжалих за думите си.
Тя захвърли вилицата.
— Съжалявам, че не ти е достатъчно, но на повече не съм способна. Истината, Саймън, е, че просто сама не знам. Мисля по въпроса по цял ден и съм абсолютно объркана. Полицията смята, че ти си убил Франк, Еди е убеден, че ти си го убил, а аз… аз се питам дали не съм една глупава съпруга, която живее в една къща с убиец, спи в едно легло с убиец! Но и ти си прав… как да повярвам, че си направил такова нещо! Как дори мога да си го помисля?
— Трябва да ми вярваш, Лиза.
— Саймън, нямаш представа колко силно искам да мога напълно да ти вярвам. Но ето на, не мога! — Тя замълча. Дишаше дълбоко и примигваше начесто, явно за да сдържи сълзите си. — Днес в един момент реших, че ще опитам да живеем заедно, ще се насиля да забравя всичките си съмнения, но сега не съм сигурна дали мога да го направя.
— Можеш, Лиза, можеш.
Тя пак замълча, но сълзите й вече течаха. После поклати глава:
— Не, няма да стане. Объркана съм, изморена съм и никога не съм се чувствала по-нещастна. Всичко около мен просто се… разпада. Нямам сили да остана тук, без да съм сигурна, че… че…
— Но ти имаш нужда от мен.
— Имам ли наистина?
— Да, аз трябва да се грижа за теб.
Тя гневно ме погледна и атакува салатата си. Беше толкова напрегната, че направо се тресеше. Чинията й тракаше по масата след всяко забождане с вилицата. Виждаше се, че полага върховно усилие да овладее раздиращите я чувства.
Усещах, че я загубвам. Знаех, че я загубвам.
— Лиза…
Но тя не ми обърна внимание. След няколко секунди хвърли вилицата, блъсна чинията, скочи от стола и изскочи от стаята с наведена глава, без да ме поглежда.
Последвах я. Отиваше към спалнята. Влезе и затвори вратата.
Отворих я. Тя беше извадила едно от чекмеджетата на гардероба.
— Лиза! Какво правиш?
— На теб как ти изглежда?
— Не можеш да си тръгнеш!
— Защо да не мога? По-скоро не бих могла да остана! — Тя започна да тъпче в една от пътните чанти дрехи, обувки, тоалетни принадлежности.
— Лиза… Съжалявам за онова, което казах преди малко. Не си тръгвай. Моля те, остани. Ще оправим нещата.
Отидох при чекмеджето и посегнах да го взема.
— Остави го! — изкрещя тя и го дръпна от ръцете ми.
За един абсурден момент двамата го дърпахме, всеки към себе си.
— Пусни го, Саймън!
Не можех да й се противопоставя физически, ако тя искаше да си върви. Пуснах проклетото чекмедже.
— Благодаря ти — язвително каза тя. — Сега нека си прибера нещата и ще те освободя от тягостното си присъствие.
— Къде отиваш?
— Ще бъда при Кели. — Кели беше нейна колежка и приятелка. Тя рязко дръпна ципа на чантата. — Останалото ще си взема после.
— Лиза…
Но тя тръгна към вратата, понесла издутата чанта.
— Сбогом, Саймън.
13.
Онази нощ почти не спах. Едва издържах в апартамента, така че на сутринта отидох в „Ревиър“ колкото можах по-рано и се зарових в документите на „Тетраком“, без да вниквам в съдържанието им. Почти не обръщах внимание на Джон и Даниел. Изчаках да стане девет и четвърт, когато Лиза вече трябваше да е отишла на работа. Даниел бе запрашил нанякъде, а Джон говореше по телефона.
— Излизам за малко — казах му. — Връщам се след четвърт час.
Джон ми махна с ръка да покаже, че ме е чул, без да прекъсва разговора си.
Облякох си сакото, взех асансьора до партера и излязох на Федерал стрийт. Навън беше тихо, ако не се броеше шумът откъм „Голямата дупка“ — героичния опит на градските власти да погребат под земята магистралата, разсичаща града на две. Отворих клетъчния си телефон, набрах централата на „Бостън пептидс“ и ме свързаха.
— Телефонът на Лиза Кук.
Гласът обаче не беше нейният.
— Мога ли да говоря с нея, ако обичате?
— Ще видя дали е наблизо. Кой я търси?
— Саймън.
При нормални обстоятелства реакцията би била: „Да, ей сега ви я давам“. Но този път не се изненадах, когато гласът ме уведоми, че Лиза я няма.