Изчаках пет минути с ръце в джобовете, като нетърпеливо пристъпвах от крак на крак. После повторих опита.
— Телефонът на Лиза Кук.
Различен глас. Добре. Този път реших да използвам американски акцент:
— О, здрасти, мога ли да говоря с Лиза? Брат й се обажда — Еди.
— Един момент.
Няколко секунди и чух в слушалката гласа на Лиза:
— Еди! Много рано си станал.
— Не е Еди — казах. — Аз съм.
— Слушай, Саймън, не смей повече да се преструваш…
— Не, Лиза. Изслушай ме. Снощи, когато си тръгна, и двамата бяхме разстроени. Мисля, че трябва да поговорим сега, когато, предполагам, сме по-спокойни.
Миг мълчание. Молех се да не ми затвори. След това я чух да въздиша.
— Изчакай да се прехвърля на друг телефон. — Щракване, тишина, после отново чух гласа й: — Добре, сега вече мога да говоря.
— Струва ми се, че е по-добре да се срещнем някъде, където да поговорим на спокойствие.
— Не е нужно, Саймън. Мислих върху ситуацията цяла нощ. И вече взех решение.
— Но ти не можеш да ме напуснеш, Лиза!
— Не, Саймън. Просто не мога да остана при теб. Не и след като допускам, че може да си убил баща ми.
— Ти сама казваш „може“. Значи не си сигурна, нали?
Пауза в слушалката.
— Виж, объркана съм, толкова ли не можеш да разбереш? Чувствам се отвратително. Наистина. И бих искала да бъдем разделени поне за известно време.
— Разбирам как се чувстваш. Но не разбирам защо. Защо, за бога, не се опиташ да видиш по изключение как стоят нещата от моя страна! Имам правото да знам защо правиш всичко това. Защо не се срещнем на чаша кафе, за да ми обясниш?
— Не съм сигурна, че ще мога да ти го обясня.
— Опитай. Заслужавам поне това.
Отново къса пауза.
— Добре — неохотно се съгласи накрая тя. — Мисля, че имаш право. Можеш ли да дойдеш тук сега?
— Да — бързо отговорих аз. — Тръгвам веднага.
Взех такси.
Въпреки името си „Бостън пептидс“ се помещаваше в стара едноетажна сграда на Кеймбридж — в ничията земя между Масачузетския технологически и Харвард. От едната й страна имаше малка фабрика за отливки, а от другата — разчистено поле, използвано временно като футболно игрище. Малки багери бяха захапали поляната в близкия й край.
Лиза ме чакаше на стълбището пред входа. На лицето й трайно се бе настанило вече добре познатото ми изражение на искрено нещастие.
— Да се поразходим — предложи тя и тръгнахме към футболното игрище. Там ритаха два детски отбора — едните в зелени, другите в червени екипи. Играеха доста добре за осемгодишни дечурлига. Мина ми през ума, че някой ден Съединените щати може и да отидат с добър отбор на финалите на Световното първенство.
Седнахме на оградата и ги погледахме няколко минути. Мисля, че и двамата се колебаехме как да започнем един разговор, който можеше и най-вероятно щеше да завърши с пълен разрив. Багерите зад нас ръмжаха и се давеха със земята.
— Е? — проговори Лиза.
— Защо си тръгна снощи?
Тя не ми отговори веднага. Помълча и после каза:
— Трябва да се махна за известно време. Имам нужда от спокойствие, за да дойда на себе си.
— Разбирам. — Полагах съзнателни усилия да говоря бавно и спокойно. — Но защо е необходимо да ме напускаш, за да го направиш? Няма никакво съмнение, че ще се чувстваш по-добре, ако си край мен. А и така бих могъл да ти помогна да решиш проблемите си.
— Саймън… мисля, че проблемът ми си ти.
— Не, Лиза. Не съм аз. Баща ти умря. Безпокоиш се за работата си. Изморена си. Имаш нужда от помощ и аз мога да ти я дам.
Лиза ме погледна косо, после извърна глава и пак се загледа в малките футболисти. Изчаках я да ми каже нещо. Не го направи.
— Не трябва да слушаш Еди. Той ме мрази. Мрази дори себе си.
— А може би Еди вижда нещата по-ясно от мен.
Загубих спокойствието, което си бях наложил с такова усилие.
— Лиза, познаваш ме. Аз съм твой съпруг. Обичам те. Знаеш, че не съм способен да убия баща ти.
Лиза се обърна към мен. Очите й бяха влажни.
— Тогава какво правеше онзи револвер там?
— Не знам — отчаяно казах аз. Лиза се огледа. — Разсъждавай логично, Лиза. Знам, че напоследък много ти се събра, но трябва да се опиташ да гледаш на нещата трезво.