Но аз бях дал дума. Не можех да се отметна.
Защо да не мога? Не бе ли и това един от онези принципи, програмирани у мен в училище и армията: думата на джентълмена е нещо свято?
Не, не беше това. Познавах много джентълмени лъжци. Просто на този свят има хора, на които можеш да вярваш, и такива, на които не можеш, и изглежда, за мен бе важно да бъда от първите.
Двамата ми колеги се върнаха от оперативката.
— Теб да не са те налегнали мисли за самоубийство? — попита ме Даниел, като хвърли бележника си на бюрото до прозореца. Нисък, слаб, тъмнокос и блед, той беше най-агресивният, а вероятно и най-умният от трима ни. — Когато ти кажат „не“, това означава „не“ — не си ли го разбрал още?
Свих рамене.
— Представям си как се чувстваш — каза Джон и сложи ръка на рамото ми. — Та те направо те смляха.
— Така излиза.
Той включи компютъра си.
— И все пак мисля, че си прав. Като кажеш, че ще направиш нещо, трябва да го направиш. — И ми се усмихна приятелски.
— Глупости! — изръмжа Даниел. — Арт е прав. Винаги трябва да правим само онова, в което има финансова логика. Нали за това ни плащат хората, които внасят парите си в нашите фондове.
Не му обърнах внимание. Да спориш с Даниел по въпроси, опиращи до морала, беше пълна загуба на време. Този човек персонифицираше концепцията „пазарните сили като религиозна система“. Ако цената на нещо се вдигне, това е добре, ако падне — значи е лошо. И двамата бяхме постъпили тук направо от Харвард, където независимо от задължителните курсове по пазарна етика бяхме индоктринирани с достатъчно академични основания за примата на пазарния механизъм като морален инструмент. Не че беше необходимо някой да учи точно Даниел на това — той си беше вярващ по рождение.
Джон обаче бе съвсем различен. Висок и атлетичен, с кестенява коса в миши нюанс и големи сини очи, той изглеждаше по-млад от трийсетте си години. И имаше най-дълъг стаж в „Ревиър“ от трима ни. Баща му — Джон Чалфонт старши — беше един от най-богатите американци. Беше направил от „Чалфонт Контролс“ корпорация, оценявана на милиарди долари, и от двайсетина години редовно се появяваше на страниците на бизнес изданията, за да провъзгласи оттам възгледите си върху трудолюбието на американеца, корупцията сред политиците и нечестната чуждестранна конкуренция.
Джон младши обаче не гледаше с добро око нито на скъсването от работа, нито на парите, и икономично бе положил минимума усилия, необходими, за да влезе в престижен колеж на Източния бряг, а после и в бизнес школата. Единствената му амбиция, изглежда, беше да води обикновен живот, ако може без главоболия, което — като се имаше предвид кой беше баща му — не бе никак лесно за постигане. Постъпването в „Ревиър“ бе поуспокоило баща му. Един път Даниел бе казал, че Джон няма да се задържи във фирмата — не се интересувал от парите. Даниел вероятно беше прав. Но Джон съвсем компетентно правеше всичко, което влизаше в задълженията му, и беше много трудно да намериш в него нещо, което да ти попречи да го харесваш. Вършеше много работа за Франк, който също нямаше нищо против него.
— Какво ще правиш сега? — попита ме той.
Въздъхнах. Този въпрос не ми излизаше от главата, откакто бях напуснал оперативката.
— Не знам. Мисля да напусна.
— Недей, Саймън — намеси се Даниел. — Говоря ти съвсем сериозно. Подобни дивотии стават всеки ден. Могат да се случат навсякъде, независимо къде работиш. Това че Франк тази сутрин е в гадно настроение, не означава, че се налага да сложиш край на кариерата си. Всъщност какво му беше наистина? Никога не съм го виждал толкова вкиснат.
— И аз. Ти какво мислиш, Джон?
— Не знам — замислено каза той. — Нещо го гризе.
При нормални обстоятелства Франк със сигурност би ме подкрепил. Дори ако не беше съгласен с моите заключения, той щеше да намери начин деликатно да ме насочи в правилната според него посока и в никакъв случай нямаше да изчаква мига на максимално унижение.
Дали не беше защото ни бе видял с Даян? Това бе единственото логично обяснение. Франк обожаваше дъщеря си и много се грижеше за нея. Може би прекалено много.
Телефонът ми иззвъня. Беше Гил.
— Саймън, искам да поговорим утре сутринта. Да кажем в девет? — Гласът му беше съвсем приятелски.
— Гил, ако може да поговорим веднага…