— О, аз гледам на нещата много трезво — отговори ми тя през стиснати зъби. — И много логично. Ти си прав, малко ми е трудно при толкова много неприятности. Но нека погледнем уликите, Саймън. — Сега вече говореше бързо. — Първо, ти си последният човек, видял баща ми жив. Бил си при него горе-долу по времето, когато той е бил убит. Второ, и ти, и той се държахте напоследък недобре един с друг. Скарали сте се. Трето, той е бил застрелян. А ти знаеш как да използваш огнестрелно оръжие. И четвърто — тя предизвикателно ме изгледа, — аз намерих револвера в нашия апартамент.
— Което не доказва нищо. Защо да го убивам?
— Това не знам. И все пак имаш нужда от петдесет хиляди лири, за да може сестра ти да обжалва решението по онова дело. Сега имаме парите.
— О, моля ти се…
— Добре, добре. Може да имаш любовна връзка с Даян. Може татко да е разбрал за нея. Може да си искал да му затвориш устата и едновременно с това да сложиш ръка на парите му.
— Но това е просто абсурдно! Нямам никаква любовна връзка. Толкова ли е трудно да ми повярваш?
— Не знам — прошепна тя.
— И освен това изглеждам ли ти наистина толкова глупав, че да оставя револвера, с който съм извършил приписваното ми убийство, в собствения ни апартамент, където полицията не би могла да не го намери?
— Мислих и за това — каза Лиза. — Той не беше там, когато миналата седмица полицията претърсва апартамента. Може би си го скрил за кратко на друго място и си го донесъл само за онази нощ, докато решиш как да се отървеш от него.
— Не говори глупости. Някой ми го е подхвърлил.
— Кой например? Полицията? Саймън, револверът беше в пластмасов пазарен плик от „Бутс“. Да не искаш да ми кажеш, че сержант Махони отскача до Англия, за да си купи оттам любимия дезодорант?
Наложих се да се овладея.
— Това не доказва нищо.
— Но е хипотеза. При това правдоподобна — каза Лиза. — И аз съм склонна да я приема за работна, докато не я опровергаеш.
— Виж, Лиза, това не е някакъв научен експеримент. Говорим за мен. За нас!
— Известно ми е — съгласи се тя. — Но ти ме призова да мисля логично. И аз се опитвам да го направя. С всичко това, което става около мен, с тъмнината, в която се движа опипом, при желанието ми да закрещя и да не спирам, това е най-доброто, на което съм способна. А именно да бъда рационална. Така че нека подложим хипотезата на проверка. Можеш ли да докажеш, че не си убил татко?
— Не. Но смисълът на това, което искам да ти кажа, е, че не би следвало да убеждавам теб. Защото ти ме познаваш най-добре от всички.
Лиза ме погледна с очи, в които напираха сълзи.
— Само че вече не съм сигурна, че те познавам, Саймън. Изобщо не съм сигурна, че знам кой си ти в действителност!
— Но ние сме женени, за бога!
— Да. И все пак аз те познавам от колко… някакви си две години. Не знам кой си, не познавам дори мястото, откъдето си дошъл. Била съм с теб само веднъж в твоята родина и никога няма да забравя какъв ужасен провал беше това. Знам със сигурност, че си израсъл в провалено семейство, но може ли това да ми служи за утеха? Знам още, че си умен, и много добре знам, че си способен да държиш в себе си неща, без да ти минава през ума да споменеш за тях, но нямам представа какво наистина се таи в теб.
— Това е нелепо!
— Не, не е нелепо — спокойно заяви Лиза. — Естествено, онзи Саймън, за когото се омъжих, никога не би завъртял любов с друга жена, а още по-малко би убил някого. Но съществувал ли е онзи Саймън някога? — Тя си избърса очите, а после и носа с ръкав.
Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че няма смисъл да опитвам. Исках да споря с нея, но и това изглеждаше безсмислено, защото как бих могъл да й докажа, че съм онзи, който съм?
— Върни се — простичко я помолих аз. — Моля те.
Лиза дълбоко въздъхна и поклати глава:
— Не, Саймън. — После стана. — Трябва да се връщам на работа.
И ме остави там, край футболното игрище. Гледах леко прегърбената й фигура да се отдалечава и да се скрива в сградата на „Бостън пептидс“.
Извървях двете мили до службата: първо през Кеймбридж, после по моста Солт енд Пепър, след това през Комън. Беше унила студена сутрин, вятърът сякаш се откъсваше от водата и пронизваше пространството между високите сгради в центъра.
Прекарвах думите на разговора отново и отново през съзнанието си. Макар да не можех да почувствам като нея стреса, на който бе подложена в последно време, скръбта на Лиза, нещастието й, изтощението можеха да се видят на лицето й, да се чуят в думите й, да се доловят в атмосферата около нея. Беше повече от ясно, че за нея аз се бях превърнал в част от заплашителния мрак, който я заобикаляше от всички страни.