Ан и Еди бяха на път за Сан Франциско, когато полицията бе дошла да претърсва апартамента и естествено не бе намерила нищо. Не че смятах Ан за способна да убие бившия си съпруг. Напротив, изглеждаше ми напълно преодоляла травмата от раздялата им и вторият й брак създаваше впечатление на доста успешен. А на погребението бе говорила за Франк повече с обич, отколкото с неприязън.
Но Еди… Еди беше доста съмнителен. Той така и не бе простил на баща си за изоставянето на семейството и дори не бе разговарял с него от години. Въпреки демонстративното пренебрежение към парите изобщо, перспективата да наследи нещо от Франк явно бе важна за него, както се бе разбрало от грозната сцена при адвоката. Освен това някак много му се искаше да стовари върху мен вината за убийството. Еди определено беше кандидат. Поне за мен.
Останалите членове на семейството бяхме Лиза и аз. Лиза… това беше абсурдно. Оставах аз.
В „Ревиър“ имаше съперничества. Франк и Арт не се обичаха много, понеже и двамата се бореха кой да бъде дясната ръка на Гил. Единственият друг конфликт на работа, който ми бе известен, беше между мен и Франк. Но „Ревиър“ си беше едно напълно цивилизовано място за работа. Обстановката тук изобщо не се връзваше с дебнене зад ъглите и удари с нож в гърба. А още по-малко стрелба.
Въздъхнах и направих извода, който несъмнено бе направил и Махони. Аз бях очевидният заподозрян.
Налагаше се да науча повече.
Първото място, където си заслужаваше да надникна, бе кабинетът на Франк. Отидох по коридора до него. Вратата беше заключена. Хм…
С ленива походка се приближих до края на коридора.
— Кони, бих искал да вляза в кабинета на Франк. Интересува ме дали при него няма едни документи за „Нет коп“. Да знаеш къде е ключът?
Кони седеше зад огромно бюро точно пред офиса на Гил. Беше стилно облечена жена, прехвърлила четиридесетте, секретарка на Гил от основаването на „Ревиър“.
Струваше ми се, че ме харесва, а това в няколко случая се бе оказало доста удобно.
— Мисля, че е у Гил, Саймън. Влез при него, в момента е свободен.
Влязох. Гил говореше по телефона. Седнах и зачаках. След пет минути той приключи, усмихна ми се и попита:
— Какво има, Саймън?
— Нужен ми е ключът от кабинета на Франк. При него трябва да са останали едни документи относно „Нет коп“, които ми трябват.
Гил за момент ме изгледа малко подозрително. После, явно спомнил си за собственото си решение да ми има доверие, дръпна едно от чекмеджетата на писалището си и извади ключа.
— Ето го. Моля те, върни ми го веднага щом свършиш.
Взех го и отключих кабинета на Франк. Изглеждаше непроменен от последното ми влизане тук. Погледът ми бе незабавно привлечен от снимката на седемнайсетгодишната Лиза, която наистина изглеждаше трогателно непохватна, но на нея бе запечатана чаровната й усмивка, която обожавах. Имаше още една по-малка снимка на Еди от церемонията по дипломирането му. Никаква снимка на майка им. Офисът бе доста подреден, но на табличката за входяща поща имаше необработени документи, както и върху дървените кантонерки. Жълти самозалепващи се листчета напомняха за неща, които той вече нямаше да може да свърши. Изобщо офисът изглеждаше сякаш собственикът му всеки миг може да отвори вратата и да влезе.
Бяхме работили заедно достатъчно дълго, за да знам къде какво може да има. Първото нещо наистина бе да потърся папката за „Нет коп“ и да я извадя. Единствените документи в нея бяха изготвени от мен. Прескочих далеч по-дебелите папки за другите сделки и се съсредоточих върху задачата да намеря нещо от по-личен характер.
Този човек обаче, изглежда, нямаше тайни. Никакви подозрително заключени чекмеджета. Никакви зашифровани записки. Добре запълнен бележник за срещи, но нито една сред тях не привличаше внимание. Имаше една по-интересна папка, надписана „Кадри“. В нея намерих наръч резюмета, включително моето. Прегледах я само от любопитство. И попаднах на „Фонд IV“.
Прелистих анализите на досегашните три фонда. Разбрах — както и можеше да се очаква — че всичко дължим на „Био-уан“, разбира се. Документацията изглеждаше съставена, за да впечатли потенциалните инвеститори и да ги окуражи да вложат доларите си в новия фонд. В един момент в ръцете ми попадна единичен лист хартия.
Беше писмо от Гил до Линет Мауър с дата 9-и септември. Вторият абзац привлече вниманието ми:
Както Ви е известно, аз възнамерявам да редуцирам участието си в ежедневното управление на „Ревиър Партнърс“ и в решенията по инвестиционната политика. Макар че смятам да продължа да давам мнението си по инвестициите, направени от досегашните ни три фонда, аз няма по никакъв начин да участвам в новия фонд, който „Ревиър“ смята да учреди в началото на следващата година. Познавате силния екип, който имах късмета да събера около себе си през последните години, и искам да Ви уверя, че този фонд ще бъде също така силен и успешен, както досегашните.