Очаквам с нетърпение възможността да Ви видя на оперативната в понеделник, 19-и октомври, когато, надявам се, ще можем да обсъдим тези въпроси по-задълбочено.
Писмото бе подписано от Гилбърт С. Апълби, III.
Значи Гил се готвеше да се пенсионира! С двайсетина-трийсет милиона, полагащи му се като негов дял от „Био-уан“, несъмнено. Крайно интересно. И сега, когато Франк вече не бе сред нас, наследникът беше очевиден. Арт Алтшуле.
Нищо чудно, че Линет Мауър се бе разтревожила. Тя нямаше доверие в Арт. И бе прозряла истинската същност на „Био-уан“.
Арт Алтшуле начело на „Ревиър“! Потръпнах.
Напъхах писмото обратно в папката и продължих огледа. После включих компютъра на Франк и докато обмислях по коя система да прегледам файловете в него, вратата се отвори. Гузно вдигнах поглед, едва ли не очаквайки да видя самия Франк Кук. Не беше той. Беше Гил.
— Какво правиш, Саймън? — попита той със смръщено в недоумение лице. — Много се забави.
— Търся една паметна записка, написана от Франк по времето, когато правехме първоначалното проучване на „Нет коп“ — бързо обясних аз. — Точно се готвех да видя дали я няма на компютъра му.
Малките му кафяви очи безмилостно се забиха в мен през дебелите лещи на очилата. Не каза нищо. Стоях като парализиран и се опитвах да задържа върху лицето си невинното изражение, което ми се струваше подходящо за един може би младши, но горящ от трудов ентусиазъм сътрудник. Но коремът ми се бе свил на топка. Бях сигурен, че съм му напълно прозрачен.
— Не мисля, че е редно да ровиш из компютъра на Франк. Беше тук предостатъчно. Каквото си намерил досега, това е. — Той кимна към папката с надпис „Нет коп“, която бях оставил върху писалището на Франк. — Вземай я и излизай.
Изключих компютъра, сграбчих папката и се изнизах през вратата. Чувствах се мъничък като пигмей. В бъдеще трябваше да съм по-внимателен. Гил ми бе обещал доверието си. А то можеше да ми потрябва през идните седмици. Щеше да е безкрайно глупаво да го загубя.
14.
Не бързах да се прибера. Правех всичко възможно да отложа максимално връщането в празния апартамент. Подведен от непонятен импулс, влязох в абсурдно скъпия магазин на „Севън-Илевън“ на Чарлз стрийт с нелепия му параден вход, оформен като колонада, и купих бекон, наденица, яйца и какво ли още не. Минути по-късно апартаментът се изпълни с аромата на гигантската бърканица, която кротко къкреше в тигана.
На вратата се позвъни. Изругах и отворих. Беше сержант Махони в компанията на познатия ми детектив от щатската полиция. Пуснах ги да влязат.
Махони подуши.
— Хубаво мирише.
И ме погледна очаквателно, сякаш се надяваше да го поканя. Имаше да взема. Беконът си беше изцяло мой.
— Момент само. Седнете, докато не приключа с печката.
Изтичах в кухнята и завъртях ключа на котлона. Вечерята можеше да почака. Когато се върнах в дневната, Махони разглеждаше бюрото на Лиза. Колегата му стоеше в центъра на стаята и пристъпваше от крак на крак. Беше неспокоен и ми се струваше, че се притеснява повече от Махони, отколкото от мен.
— Струва ми се, че вече претърсихте дома — казах аз. — Да не би да мислите, че сте пропуснали нещо?
Махони вдигна поглед към мен:
— О, не, не сме пропуснали нищо — успокои ме той. — Хубава униформа. Капитан, а?
Държеше моя снимка в униформата на „Лайф Гардс“. Бяхме се накиприли с червени туники и нагръдници. Снимката всъщност си беше на Лиза. Беше си я приватизирала с обяснението, че съм изглеждал умопомрачително. Не бях сигурен как изглеждам на Махони.
— Благодаря — вежливо казах аз. — Но все пак защо сте дошли?
— За да ви зададем няколко допълнителни въпроса относно убийството на Франк Кук — обясни той и седна на дивана. Помощникът му кацна до него с изваден бележник.
— Не съм длъжен да им отговарям, нали?
— Не, не сте. И освен това можете да прекратите разговора във всеки момент, когато пожелаете — уточни той.