Замислих се дали да не откажа да отговарям, или да повикам Гарднър Филипс — адвоката, чието име ми бе дал Гил. После реших да го оставя да продължи. Отчасти се надявах, че ще мога най-искрено да му помогна да установи невинността ми, а и разчитах да науча някои неща от него.
— Добре, давайте.
— Къде е жена ви, капитан Ейот?
Не ми се искаше да отговарям точно на този въпрос, но от друга страна, нямаше никакъв смисъл да го избягвам. Махони и без това сигурно знаеше отговора.
— Напусна ме. Премести се при своя приятелка.
— Временна ли е раздялата ви? — попита той, като повдигна заинтригувано вежда.
— О, да — побързах да отговоря.
— Очаквате да се върне скоро, така ли?
— Да. — Мъчех се да вкарам в гласа си малко убеденост, но усещах, че не успявам.
— И защо си тръгна?
— Разстроена е от смъртта на баща си. Каза, че имала нужда от малко усамотение. Имаше предвид без мен.
— Доста несправедливо, не мислите ли? — поинтересува се той с тих глас, едва ли не съчувствено. Не му вярвах.
— Да — простичко отвърнах аз.
— Но жена ви каза нещо по-различно. Тя заяви, че работи върху голям проект с Кели Уилямс и че просто се налага известно време двете да бъдат в по-тясно сътрудничество.
Въздъхнах.
— Мисля, че се опитва да не разкрива неща, които според нея засягат само двама ни. Мисля, че времето ще я излекува. Надявам се скоро да се върне. — Заявих го с максимална увереност.
Махони се усмихна.
— Добре, и без това не повярвах на нейното обяснение. Между другото, не вярвам и на вашето.
Пулсът ми се ускори. Постарах се да не издавам вълнението си.
— Така ли?
— Точно така. Изобщо не ви вярвам. — Той остави думите му да увиснат във въздуха, за да почувствам тежестта им, а после внезапно попита: — Знаете ли нещо за някакъв револвер?
Със закъснение се услових да поглеждам неволно към дрешника и попитах:
— Какъв револвер?
— „Смит енд Уесън“, триста петдесет и седем, „Магнум“.
— Не.
— Това е револверът, с който са изстреляни куршумите, убили вашия тъст.
— Казахте ми го.
— А знае ли вашата съпруга нещо за този револвер?
— Не, откъде би могла да знае?
— Откъде би могла ли? — Махони се наведе към мен. — Ами снощи сте се скарали. Вие сте повишили глас. Казали сте… — Той направи справка в бележника си: — „Никога не съм виждал този проклет револвер. Не съм убил баща ти!“ Изричали ли сте тези думи, господин Ейот?
Затворих очи. Явно някой от съседите ни бе чул. Това вече със сигурност бе въпрос, на който не желаех да отговарям.
— Мисля, че искам да говоря с адвокат.
Махони погледна колегата си.
— Ясно. Мога да разбера желанието ви. Кажете му да ми се обади сутринта. А междувременно ето съдебен ордер да претърсим апартамента и колата ви.
— Пак ли?
— Пак.
Махони ми подаде ордера, а после двамата без забавяне и систематично обърнаха всичко наопаки. И не им отне много време. Апартаментът беше малък, а те знаеха какво търсят. След това ги отведох през две преки до гаража на Бримър стрийт, където паркирах моя морган. Не са много местата, където можеш да скриеш револвер в подобна кола, и на тях им трябваха не повече от две минути да ги проверят всичките. Бях доволен, този път наистина бях доволен, че Лиза беше изхвърлила оръжието.
— Е, ще очакваме да се чуем с вас или вашия адвокат утре — напомни ми Махони, докато стояхме на улицата пред апартамента. Беше се стъмнило, но бяхме застанали на мястото, осветявано от жълтата светлина на газовата лампа. Сенките на стълбове, дървета и огради се преплитаха по уличното платно.
Кимнах и казах:
— Преди да си тръгнете, имам един въпрос към вас.
— Да?
— Кого другиго разследвате?
— О, действаме без предубеждения.
— Говорихте ли с колегите на Франк например? Или с брата на Лиза?
— Разговаряхме с много хора. Все пак разследваме убийство.
— Хм… И открихте ли нещо?
— Съжалявам, но ще запазя изводите ни за нас, господин Ейот.
Докоснах го по ръкава.
— Вижте, сержант Махони… Не съм убил Франк. Искам да ви помогна да разберете кой го е направил. Ако ми дадете малко информация, може би ще мога да ви бъда от полза.