— Кажи ми какви бяха отношенията между Франк и Арт — помолих я аз.
Тя се замисли малко, после каза:
— Те винаги бяха вежливи един към друг. Или по-скоро Франк се държеше вежливо с Арт. Никога не съм го чувала да каже нещо лошо за Арт зад гърба му. Това просто беше под достойнството му.
— А Арт?
— И Арт винаги бе вежлив с Франк. Но мисля, причината за това бе, че Франк винаги знаеше за какво говори, така че Арт усещаше, че не би постигнал нищо, ако се опита да омаловажи пред Гил заслугите на Франк. Така че единственото, което си позволяваше, бе да се опитва да изолира Франк. Насрочваше заседания с участие на партньорите, когато Франк не можеше да присъства, прекарваше много време в контакти с инвеститорите, стараеше се да взема отношение по въпроси на фирмената стратегия и така нататък.
— И каква бе реакцията на Франк?
— О, Франк му позволяваше всичко това. Той, от своя страна, знаеше, че във всеки момент може да разчита на безусловната подкрепа на Гил.
— Откога ти е известно, че Гил планира да се пенсионира? — поинтересувах се аз.
— Отскоро… може би месец и половина. Останах с впечатлението, че когато Гил сподели намерението си с мен и Рави, още не бе казал на Арт. Но не бих се изненадала, ако Франк е знаел много преди всички ни.
— Ясно… — казах аз и помълчах, преди да задам следващия си въпрос. — И ако Франк беше жив, мислиш ли, че той щеше да наследи Гил?
— О, несъмнено — отговори убедено Даян. — Предполагам, че е щял да бъде намерен начин Арт да запази достойнството си. Не знам — с някаква нова титла, длъжност или нещо друго. Но важните решения щяха да бъдат вземани само от Франк.
— А дали и Арт е допускал, че може да стане така?
— Не знам. Не бих казала, че някога ми е изглеждал обезсърчен. Последния месец той активно ухажваше Гил. Просто да ти е неудобно да гледаш. И ще ти кажа, че ми е втръснало да слушам само за „Био-уан“. — Даян се изсмя. — Помниш ли колко забавно се получи с Рави миналия понеделник? За миг си помислих, че Арт ще го убие! — И тя въодушевено доизпи на един дъх чашата си. — Още по едно? — Кимнах съгласно и тя направи знак на сервитьора. — Защо ме питаш всичко това?
— Чудя се кой ли е убил Франк — простичко й отговорих аз.
Даян се сепна.
— Това не е ли работа на полицията? — внимателно ме попита тя.
— Те, изглежда, са решили, че съм аз.
— Това е абсурдно!
— Бих бил щастлив, ако мога да насоча усилията им в друга посока.
— Към Арт, така ли?
— Кандидатурата му изглежда подходяща.
Даян се наведе към мен:
— Разбирам загрижеността ти. Но бъди внимателен. Гил е прав: почнем ли да се сочим обвинително един друг по отношение смъртта на Франк, с фирмата е свършено. Той ни разказа за подозренията на полицията по отношение на теб и заяви, че ти имаш пълната му подкрепа. Но думите му едва ли следва да бъдат разбирани в смисъл, че трябва да подкрепяме теб и да обвиним друг.
— Това ми е ясно — казах аз. — Но кажи ми какво мислиш ти, Даян. Според теб, убил ли съм Франк?
— Разбира се, че не — отговори тя без колебание.
— Благодаря ти — усмихнах й се в отговор.
Пихме известно време, без да говорим. Денят бе дълъг. Второто уиски — доста щедра доза при това — започваше да ми действа. Почувствах, че най-сетне се отпускам.
— Как е Лиза? — наруши мълчанието Даян.
Все още не бях казал на никого в „Ревиър“ за Лиза и мен. Но простият въпрос изискваше прост отговор.
— Напусна ме.
— О, не! — Даян ме погледна искрено загрижена. Не зададе следващия въпрос, на който трябваше да излъжа: „Защо?“. Вместо това ме попита:
— Кога?
— Преди два дни.
— Как се чувстваш?
— Отвратително — въздъхнах аз и пресуших чашата си.
— Съжалявам — каза Даян.
Не исках повече да говоря за Лиза. Всъщност в този момент не исках дори да мисля за нея. Беше ми хубаво, че съм далеч от Бостън, от Лиза и от бъркотията около смъртта на Франк. Сервитьорът услужливо се появи в полезрението ми и аз привлякох вниманието му:
— Още две, ако обичате.
Разговаряхме за други неща — за Англия и за Ню Джърси, където бе израсла Даян. Научих с изненада, че тя е класически пример на бедно момиче, издигнало се със собствени сили в обществото. Баща й бил електротехник, но това не й бе попречило да се добере до Нюйоркския университет, а после и до бизнес школата на Колумбийския университет, където бе завършила като първенец на випуска. Беше се справила прекрасно с предизвикателствата на живота. Пълната с вътрешно достойнство осанка, фините дрехи, дори акцента й — това бяха все неща, които несъмнено бе научила. И по скромното мнение на чужденец като мен, беше ги научила по възможно най-добрия начин.