Наближаваше един след полунощ, когато решихме да приключваме. Качихме се с асансьора и Даян стоеше плътно до мен. В един момент тя обърна глава нагоре, повдигна се леко на пръсти и ме целуна по устните. Бях изморен и прекалено объркан, за да реагирам, но не се отдръпнах. Когато спряхме на нейния етаж, тя ме стрелна с бърза усмивка, после каза:
— Лека нощ.
И влезе в стаята си.
Прекарах нова ужасна нощ в размишления за Франк, Лиза и сега Даян. Към гнева ми се бе добавило и чувството на вина. Уискито, умората и подсъзнателните ми тревоги тласкаха мозъка ми в най-невероятни състояния. Събудих се изморен и с главоболие.
Видяхме се с Даян на закуска. Изглеждаше по обичайния за нея начин — великолепно. Единственият намек за случилото се снощи бе фактът, че изпи няколко чаши портокалов сок, без да се докосне до храната.
А може би и нищо особено не се бе случило.
Купчината документи на бюрото ми бе станала още по-висока, а телефонният ми секретар бе записал сумарно няколко минути обаждания, на които трябваше да отговоря. Компютърът ми ме информира, че имам четиридесет и шест съобщения, получени по електронната ми поща.
Няколко от обажданията и съобщенията бяха от Крейг, така че за да си спестя излишните усилия, реших да му се обадя по телефона.
— Какво става, Крейг?
— Не знам, Саймън. Има и добри, и лоши новини.
— Кои са добрите?
— Приятелят ти Джеф Либерман снесе сто и петдесет хиляди. И ми разказа история за някакъв фонд към директорския борд на „Блумфийлд Уайс“, който би могъл да се заинтересува.
— Това е добре — казах аз с целия ентусиазъм, който можах да събера. Проблемът на „Нет коп“ изискваше нещо по-сериозно от няколко частни инвеститора, които едва ли щяха да допринесат за създаването на прототипа. Трябваха сериозни долари от сериозни играчи. Интересно тогава какви ли щяха да бъдат лошите новини. — Как мина разговорът при „Ериксон“?
— Не много добре — въздъхна Крейг. — Идеята им хареса, но искат да видят силициева пластина с годни чипове.
— И няма никакъв начин да направим изработването на прототипа по-евтино?
— Никакъв. — Въздъхнах на свой ред. — Не е добре, нали? — попита ме Крейг с нетипично за него безпокойство.
— Не се отчайвай, Крейг — опитах се да го окуража с уверен глас. — Знаехме, че няма да е лесно.
— Да, така е. Ами… добре, ще се чуем по-нататък.
Дявол да го вземе! Не бях готов да понеса мисълта, че „Нет коп“ може да умре просто ей така. Не бях!
Изглежда, и Джон имаше лош ден. Изглеждаше сериозно обезпокоен.
— Какво има? — погледнах го аз.
— Постелките отиват по дяволите — каза ми той.
— Какъв е проблемът?
— Сега пък банката се дърпа. Не им харесвало натрупването на складова наличност. И искат изчистване на кредитната линия за оборотен капитал до края на месеца.
— И ти не можеш да го направиш, така ли?
— Абсурд.
— А какво стана със стратегията към разголване?
— Банкерите не се запалиха — мрачно съобщи Джон. — Всъщност дори ми се струва, че това ги вкисна още повече.
— О — това вече беше неприятно. — И какво каза Арт?
— Точно бях започнал да му разказвам и някой му позвъни по спешен въпрос. Намери време колкото да ми каже, че щом нещата са чак толкова зле, трябва да докладвам на следващата оперативка.
— На мен това ми звучи като: „Не искам да знам!“.
— Точно така си е. Как е „Нет коп“?
— Върви на провал.
Джон въздъхна:
— Предполагам, че всичко това може да мине под знаменателя „натрупване на опит в рисковото инвестиране“.
— Сигурно.
Джон тръгна за Лоуъл, за да посети злополучните производители на креватни постелки, а аз останах в офиса с всичките си проблеми. Успях да събера доста любопитна информация за конкурентите на „Тетраком“, от която излизаше, че техният продукт наистина е нещо изключително. Започнах работа върху инвестиционния меморандум — документът, който се надявах да убеди в крайна сметка партньорите да инвестират.