Даниел отново примижа.
— Да, аз. Съжалявам. Но той се поинтересува дали не сме водили подобен разговор и аз трябваше да му кажа истината. С което сигурно съм ти докарал допълнителни неприятности.
Въздъхнах.
— Не, не бих казал. Мисля, че и без тази информация Махони вече е бил убеден. Това само е наляло масло в огъня.
— Съжалявам, Саймън. Наистина не можех да предположа. Но той започна да задава маса тъпи въпроси, а на мен и за секунда не ми бе хрумвало да те заподозра. Поне не тогава.
— Не се безпокой. — Отпих от халбата. — Това, което ме интересува обаче е, след като аз не съм убил Франк, кой го е направил?
— Добър въпрос — одобри Даниел. — Мога само да кажа, че не съм аз. Аз бях в Ню Йорк.
— Няма нужда да си толкова самодоволен. Интересуваше ме какво се говори из офиса. Защото напоследък никой не споделя клюки с мен.
— Е, нали знаеш — хората избягват да говорят на подобна тема. Счита се за проява на лош вкус, нали разбираш. А и Гил каза, че не трябва да се подозираме взаимно.
— Добре де, а когато не избягват темата?
Даниел изпразни на един дъх халбата си.
— Ами има едно име, което непрестанно се споменава.
— Моето? — Той кимна. — Но едва ли някой наистина допуска, че съм убил Франк?
— Не мисля, че някой сериозно допуска тази възможност. Което в известен смисъл ни поставя в патова ситуация.
— Ами Арт?
Даниел се замисли, после каза:
— Добра втора кандидатура. Той мразеше Франк, макар винаги да е бил вежлив с него. Но къде е бил Арт, когато са убили Франк?
— Не знам — признах аз. — Махони не ми казва нищо. От друга страна, не бих могъл да попитам Арт, нали?
— Но можеш да попиташ жена му. Знаеш колко много те харесва. Миналата Коледа едва не си събу гащите за теб.
— О, да, как не се сетих! Звъня й и казвам: „Здравейте, госпожо Алтшуле. Бих искал само да проверя дали вашият съпруг не е убил моя тъст. Случайно да ви е известно къде е бил в събота на еди-кой си октомври?“.
— Хм. — Даниел сви устни. — Разбирам проблема ти.
— Ти си работил с Арт повече от мен. Знаеш ли що за човек е той? — Даниел беше любопитен до нахалство. Сигурен бях, че знае за персонала на „Ревиър“ повече от мен, макар стажът ни във фирмата да бе еднакъв.
— С Гил се познават от много години. Мисля, че са учили заедно.
— В Харвард?
— Да. След това и двамата заминали за Виетнам. Гил бил разпределен в обикновено бойно поделение, а Арт попаднал в морската пехота. Мисля, че Арт е видял истинска война, докато Гил изкарал по-спокойна служба.
— Чувал съм за морските пехотинци — казах аз. Арт обичаше да подмята за годините си като войник.
— Да, но забелязал ли си, че той никога не говори конкретно за случилото се там. Дори когато го питаш направо.
— Е, това е разбираемо. — Имаше някои случки от моята военна служба, колкото и къса да бе тя, които бих предпочел да не обсъждам с други хора.
— Предполагам, че е така — съгласи се Даниел. — Но все пак е малко странно. Знаеш колко обича Арт да се надува с едно или друго. Бих очаквал да чуя една-две пикантни историйки… да речем, как саморъчно е опустошил някое и друго село там.
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Както и да е, след Виетнам завършва бизнес администрация, а после постъпва на работа за „Диджитал Икуипмънт“ в Мейнард. След време напуска и основава компания, която продава миникомпютри. Ако се вярва на думите му, компанията му донесла маса пари. Аз обаче не съм толкова сигурен…
— Така ли? Че защо? Винаги когато съм го слушал да разказва за онези дни, човек би помислил, че говори за най-страхотната компания от „Компак“ насам.
— Продал компанията за 12 милиона на „Ай Си Екс Компютърс“. Но когато „Ай Си Екс“ се разровили из нещата, направо се ужасили. Цялото счетоводство било оплескано. Така че „Ай Си Екс“ завел иск срещу Арт и партньора му за десет милиона, което било гаранцията пред „Ай Си Екс“ съгласно договора за продажба. Партньорът на Арт се самоубил. Тъмни времена…
— Господи!
— Официалната версия е, че Арт нищо не знаел за плачевното състояние на нещата. Ще ти кажа, че съм склонен да повярвам в това. В крайна сметка, има толкова много неща, от които Арт си няма и представа. Та тогава старият приятел на Арт, Гил, основал своята фирма за рисково инвестиране и поканил Арт да се присъедини към него. Общо взето, доколкото ми е известно, Арт дошъл тук няколко месеца преди Франк. И изкарал няколко жалки години на напъни да сключи успешна сделка преди съдбата да го сблъска с „Био-уан“.