Двама едри мъжаги по джинси се приближаваха към нас по тесния тротоар. Спряхме се, за да им дадем път, но те не ни подминаха. Погледите им бяха впити в очите ни.
В същия момент чух бързи крачки зад нас. Понечих да извадя ръце от джобовете си, но беше прекалено късно. Прекалено късно, за да блокирам тежкия удар в корема ми. Въздухът излетя с изсвирване от диафрагмата ми и останал за миг без дъх, аз се превих. Последваха два нови удара и се свлякох до стената на сградата.
Погледнах и видях, че са натикали Даниел в малка тъмна уличка. Пред мен стоеше грамаден тип със стиснати юмруци. Ако се съдеше по плътните удари, които чувах, на Даниел не му беше никак леко. В един момент той извика. Главата ми бавно се прочистваше. Мъжът пред мен внимателно ме наблюдаваше и юмрукът му бе готов, за да ме усмири. Затворих очи и се отпуснах назад, премествайки незабелязано тежестта си върху десния крак. В следващия миг се извъртях и забих юмрук нагоре, право в лицето на мъжагата. Уцелих го странично и той залитна. Нанесох му още два-три удара и той отстъпи.
Видях с периферното си зрение, че другите двама изоставят Даниел и се насочват към мен. Обърнах се с лице към тях.
Тогава единият промърмори нещо на чужд език — стори ми се, че е руски — и групата избяга.
— Господи, Даниел, добре ли си? — Клекнах до него. Беше в съзнание, но стенеше.
— Не — каза той през зъби.
— Ей сега ще навикам линейка.
Даниел успя да седне.
— Няма нужда. Нищо ми няма. Само ме боли.
— Къде?
— Навсякъде. Но според мен няма нищо счупено. Само ръката… адски ме боли. Извикай такси, Саймън. Искам да се прибера по-бързо.
Лицето му беше в отоци, от носа му течеше кръв, устната му бе спукана, а на бузата му имаше голямо червено петно. Помогнах му да стане и без забавяне закрачихме към главната улица. Изчакахме минутка-две за такси. Когато дойде, наложи се да уверя шофьора, че няма опасност да изцапаме тапицерията с кръв и едва тогава можах грижливо да настаня Даниел на задната седалка.
— Ще дойда с теб — казах и седнах до него.
— Ти си страхотна компания за някой, решил да опознае нощен Бостън — измърмори Даниел, докато се опитваше да спре кръвта от носа си с ръкав.
— Те не знаеха кои сме.
— Мислиш ли? — усъмни се Даниел. — Откраднаха ли нещо? Струва ми се, че портфейлът ми си е в мен. — И той се потупа под джоба, за да се увери.
Проверих за моя. У мен си беше.
Мисълта, че на някакви непознати може ей така да им хрумне да се бият посред нощ с мен, ме обезпокои. Но Даниел беше прав. Не ни бяха взели нищо.
— Чу ли ги накрая? — попитах го. — Единият от тях каза нещо на чужд език. Прозвуча ми като руски.
— Нищо не съм чул — сопна ми се Даниел, отново простена и опипа ребрата си. — Болиии…
— Но какво общо може да има някаква сбирщина руснаци с мен? — продължих да недоумявам аз.
— Приеми най-сетне истината каквато е — каза Даниел. — Никой не те харесва.
16.
На следващия ден отидох на работа пеша. Слънцето грееше, но беше студено, небето бе кристално ясно. Листата на дърветата из Комън бяха в най-красивата си фаза: оранжево жълто-кафяви. Миналата есен аз и Лиза бяхме прекарали колкото може повече извън Бостън, по черните пътища на Ню Ингланд, сред пищната растителност. Но не и тази година. Тази година листата щяха да си окапят, без да може някой да им се възхити. Ледената сивота на бостънската зима вече се усещаше.
Още ме болеше от получените удари. Защо някаква банда руснаци бе решила да ме пребие? Макар да бе ден и главата ми да бе много по-бистра от снощи, отговорът на този въпрос ми убягваше.
Ако ме бяха набили веднъж, можеха да се опитат пак. Трябваше да съм изключително внимателен. Край на разходките из тъмните улички след пиене. Но ако някой искаше да се добере до мен, начини за това колкото щеш, колкото и да се озъртах. Потискаща мисъл.
Изоставих алеите на Комън и поех през тълпите из центъра. Тъкмо минавах покрай „Меридиен хотел“ с характерните червени сенници над партерните прозорци, когато зърнах Даян да се задава срещу мен. Тя пресече улицата на кръстовището и влезе през парадния вход на хотела. Не се изненадах — много от инвеститорите имаха практиката да си организират бизнес закуски в лов на клиенти. Но точно когато стигнах до същото кръстовище, видях дребничката фигура на Линет Мауър, стиснала „Уолстрийт Джърнал“ и дипломатическо куфарче. Обърнах се, върнах се по улицата, за да не ме забележи, и зачаках. И тя се насочи към входа на „Меридиен“.