Любопитно. Разбира се, дори и това можеше да е съвпадение — Даян и Линет Мауър си уговарят закуска с различни хора по едно и също време на едно и също място. От друга страна… може би се канеха да закусят заедно.
Пристигнах на работа преди Даниел. Когато дойде и той, видях, че отоците по лицето му са разцъфнали. Клепачът му беше почернял, бузата му бе във виолетово-червено, а на долната му устна се виждаше неприятна тъмночервена коричка.
— Неотразим си — отбелязах аз.
— Благодаря.
— Боже! Какво ти се е случило? — възкликна Джон.
— Някакви типове се опитаха да набият Саймън. Аз се оказах на пътя им — късо обясни Даниел.
— Как така реши, че аз съм бил целта им? — удивих се аз.
Даниел само ми се озъби.
— Ама и ти ли пострада? — обърна се към мен Джон.
Кимнах и казах:
— Просто при мен последствията не са видими.
— Нашият Супермен ги задържа, докато те си го изкарваха на моя гръб — изръмжа Даниел.
— И защо са искали да те пребият? — попита ме Джон.
— И аз бих искал да знам — промърморих аз.
Чакаше ни работа. Каквото и да ставаше с мен, работата ми не намаляваше, напротив — увеличаваше се. Отидох да покажа на Даян едни обобщени справки за конкурентите на „Тетраком“, които бях изготвил. Усещах, че съм свършил добра работа. Стана ми приятно, че се впечатли.
Преди да изляза от офиса й, спрях на прага и казах:
— Мисля, че видях тази сутрин Линет Мауър да влиза в „Меридиен“. Но тя не ме забеляза.
— Така ли? — неутрално се поинтересува Даян.
— Мисля, че и ти не ме забеляза.
Този път Даян се усмихна:
— Окей, хвана ме. Всъщност аз те видях, но не исках да те задържам на път за работа. Знам, че си важна личност и че те чакат велики дела.
— Да бе, така си е. Та за какво си говорихте с Линет?
— О, женски неща. Едва ли ще те заинтересува. — Усмивката на Даян стана още по-широка.
Повдигнах вежди.
— Гледай си твоята работа, Саймън — посъветва ме тя след кратка пауза. — Надявам се скоро да разбереш.
— Звучи интригуващо.
— Нека се изразя така: някой тук трябва да поеме инициативата. Толкова. Виж сега какво можеш да научиш за „Пасифик Филтертек“. Обезпокоена съм от растежа на техния пазарен дял.
— Разбира се, мадам — отговорих аз с достойнството на домашен иконом и се оттеглих.
Седнах зад бюрото си, извиках на компютъра си страницата на „Яху“ и проверих във финансовия им раздел котировката на „Био-уан“.
Джон забеляза с какво се занимавам.
— Четиридесет и осем и пет осми. Спадане с една осма и застой — осведоми ме той.
Вдигнах поглед. Предната нощ бях попитал Даниел за убиеца на Франк. Моментът изглеждаше подходящ да науча мнението на Джон.
— Джон?
— Да?
— Кой според теб е убил Франк?
Въпросът ми го изненада. Той сепнато ме погледна.
— Не знам. Не съм мислил сериозно по въпроса.
— Не може да нямаш някакво мнение.
— Нямам — притеснено призна той.
— Мислиш ли, че съм аз? — не го оставях на мира.
Той дълбоко въздъхна.
— Минавала ми е тази мисъл, когато полицията разпитваше за теб. Но когато се замислих, не можах да видя логиката. Честно казано, Саймън, не бих искал да размишлявам по тази тема. — Той тежко преглътна. — Харесвах Франк. Дълго съм работил с него. Не мога да повярвам, че… — Той замълча и след няколко секунди продължи: — Беше свестен човек, сам знаеш. Голям човек. Не беше просто някакъв ловък инвеститор. Беше велика личност. Мил, щедър, умен, почтен. Но ти знаеш всичко това. Страшно ще ми липсва… — Гласът му заглъхна.
Бях малко изненадан от емоционалната му реакция на простия ми въпрос. Но истината бе, че досега аз бях гледал на убийството му от гледната точка на член на семейството. Всъщност в „Ревиър“ витаеше атмосфера на искрено съжаление, която до момента като че ли не бях почувствал. Реших да не го измъчвам повече.
— Полицията каза, че Франк ти се обадил по телефона в деня, когато бе убит.