— Така беше.
— За какво?
Джон за момент се обърка.
— О… една сделка, върху която работехме заедно.
— Коя сделка?
— Ъъ… „Смарт тойс“, мисля. Да, точно така. Обади ми се да поиска някаква информация. Документацията беше у нас. Когато му позвъних по-късно, никой не ми отговори. Сега вече знаем защо.
Франк явно бе позвънил на Джон след като аз си бях тръгнал. Опитах се да си спомня за нещо в Марш Хаус, което да подсказваше, че Франк е работил върху сделка. Не се сетих, но това не означаваше нищо.
— А той спомена ли ти за моето посещение?
— Не — каза Джон, — говорихме стриктно по работа. „Намери информацията и ми позвъни“, в този стил.
— Ясно.
Гледахме се известно време с нарастващо чувство на неловкост, после той наведе глава и продължи работата си.
И аз се захванах с моята. Нещо в онова, което Джон ми каза, не ми звучеше наред. Разрових протоколите с дневния ред на последните оперативки в понеделник и намерих онзи за 12 октомври. В края на картотеката имаше папка, озаглавена „Мъртви сделки“. Тук бяха изброени всички сделки, по които в момента се работеше или които по една или друга причина бяха развалени, заедно с датата, когато това бе станало. И там естествено намерих: „Смарт тойс“, продавач на едро на луксозни играчки, приключена на 08/10. Франк бе прекратил работата по сделката на 8-и октомври — четвъртъка от седмицата, когато беше убит. Не можеше да има никаква причина да работи върху тази сделка през уикенда.
Погледнах Джон, който говореше по телефона. Беше ме излъгал. Беше излъгал и полицията. Но защо?
Реших да не отивам на конфронтация с него, поне засега.
Работата ме чакаше. Атакувах електронната си поща. Сред съобщенията имаше едно от Джеф Либерман. Щракнах с курсора на мишката върху него. Любопитно ми беше. Джеф ме известяваше, че няколко от управителните директори на неговата фирма се интересуват от инвестиране в „Нет коп“. Питаше дали аз и Крейг можем да се видим с тях този следобед.
Обмислях предложението, когато телефонът ми иззвъня.
Беше Крейг.
— Здрасти, Саймън. Прегледа ли електронната си поща?
— Точно това правя в момента.
— Добри ли са новините?
Поколебах се. Мразех да свалям Крейг на земята, но в бизнеса е важно човек да има поглед върху реалността.
— Добре е, Крейг. Но не възлагай особени надежди на това. Дори да получим още примерно двеста хиляди, все още ще бъдем далеч от трите милиона, които ни трябват.
— Да, но нали тези пичове са инвестиционни банкери? И нали „Блумфийлд Уайс“ е една от най-големите инвестиционни банки на света? Не ми казвай, че те нямат пари!
— Сигурен съм, че имат, Крейг. Но е малко вероятно да ги изсипят точно в „Нет коп“. Освен това Джеф споменава, че ще разговаряме с тях като с частни лица. Те няма да влагат фирмен капитал, нали се сещаш?
— Е, нека поне идем да ги видим.
— Не съм сигурен. Искам да кажа, че не знам дали си струва цялото това усилие на толкова късна фаза. Може би е по-перспективно да опитаме някои европейски телекомуникационни компании, не мислиш ли?
— Саймън, не остана към кой друг да се обърнем. Ако тези момчета не дадат парите, „Нет коп“ няма да я има, за да я спасяваме.
— Окей, Крейг. Тогава да отидем. — Погледнах си часовника. — Да се срещнем на летището за совалката в един часа.
Офисите на „Блумфийлд Уайс“ се издигаха над нещо — по-различно от малка уличка в предградията, защото улицата под тях просто се казваше Уолстрийт. И Бостън може да се похвали с високи сгради в деловия си център, но мащабите на Ню Йорк са смазващи. Слязохме от колата пред 50-етажен небостъргач, изцяло в черно стъкло. Непретенциозен с големината на златните си букви надпис над входа съобщаваше за невежите: „Блумфийлд Уайс“.
Високоскоростният асансьор буквално ни изстреля на 46-ия етаж, където се настанихме в луксозна чакалня и зачакахме появата на Джеф Либерман. След кратка дискусия бяхме решили Крейг да се представи в обичайните си тениска и джинси. По този начин поне щеше да прилича на гениален програмист, какъвто си беше, вместо на мускулест строител в най-добрия си костюм, ушит специално за неделната проповед. Макар да беше петък — деня за неофициално облекло — никой от инвестиционните банкери не се бе облякъл толкова разкрепостено като Крейг. И предполагам никой от тези хора така и нямаше да оцени, че той бе избрал да се яви тук по любимата си тениска — онази черната с щампата на гимнастически гири върху нея.