— Благодаря ти, Саймън — каза накрая Крейг.
— Никога не съм си представял, че ще ни дадат цялата сума.
— Но те го направиха! Направиха го!
Загледах се през прозореца към изчезващия под краката ни Лонг Айланд. Бях доволен за „Нет коп“. Много доволен. Но другите ми проблеми си оставаха.
Крейг забеляза мълчанието ми.
— Саймън, какво има? Мисля, че и ти се бори за всичко това не по-малко от мен.
Усмихнах му се.
— Да, и повярвай ми — наистина много се радвам за теб.
— Е?
И аз му разказах как се бях превърнал в любимия заподозрян в убийството на Франк. Разказах му и че Лиза ме е напуснала по същата причина, и споделих с него, че искам да науча повече за случилото се.
— Може би аз ще мога да ти помогна — каза той. — Баща ми се пенсионира преди няколко години, но познава много хора в полицейското управление. Ей, да знаеш, че аз произлизам от добро католическо семейство. И имам повече братовчеди, отколкото ти имаш пръсти на ръцете и краката си, а повечето от тях са действащи полицаи.
— Тогава може би наистина би могъл — замислено казах аз. Трябваха ми няколко секунди да събера мислите си. — Водещият това следствие е командирован към офиса на областния прокурор в Есекс. Казва се сержант Махони. Не ме харесва. Ще ми е интересно да науча повече за него.
— Ще поразпитам.
— А имаш ли достъп до криминалните досиета?
— Естествено, че не — усмихна се Крейг. — Това би било незаконно. Но какво искаш да знаеш?
— Виж дали следните хора имат досие. Имаш ли химикалка?
Крейг повдигна вежди:
— И за какво ми е химикалка, Саймън? Та аз помня „пи“ с точност до двайсетата цифра след десетичната точка.
— Извинявай. Имената са: Артър Алтшуле, Гилбърт Апълби, Едуард Кук — това е братът на Лиза — и… — позамислих се преди да кажа следващото име, но си спомних думите на Даниел: — И Даян Зарили.
— Радвам се да видя колко голямо доверие имаш на партньорите си.
— Някой е убил Франк, Крейг. И не съм аз.
— Добре, ще видя какво мога да направя. При едно условие: ако се съгласиш да пием по едно, като кацнем в Бостън. И ще бъде шампанско!
— Оу! — Остра болка ме проряза в рамото, докато избутвах лодката в реката. Макар да не се чувствах във форма, бях продължил съботните гребания с Киеран.
— Добре ли си, Саймън? — загрижено ме попита той.
— Преди две нощи имах неприятности. И рамото още ме боли.
— Неприятности? Да не си се бил?
— Може и така да се нарече. Нападнаха ме на улицата пред „При Пит“, в центъра. Бяхме заедно с Даниел Хол.
— Наистина? И колко ти взеха?
— Беше много странно. Не ми взеха нищо.
— Аха… Значи просто не им е харесало как изглеждаш?
— Не мога да кажа какво не им е харесало.
Бях се запъхтял, докато пренасяхме лодката до реката. А рамото направо щеше да ме скъса.
— Тогава е било заради Даниел. Да не ги е ядосал с някаква забележка?
— Не мисля. Според него са преследвали мен. Напоследък имам известни проблеми.
— Трябва да са доста сериозни.
— Мисля, че са — отговорих аз. — Но и така да е, пак не мога да си представя по каква причина някой ще реши, че иска да ме бие. При това единият от тях говореше руски.
— Руски ли?
— Така ми стори.
Хвърлихме най-сетне проклетата лодка в реката и загребахме бавно. Исках добре да загрея.
— Четох някъде, че руснаците били, както му казват, „новите момчета в града“, що се отнася до организираната престъпност — каза Киеран. — Наркотици, пране на пари, лихварство, таксита.
— Откога и такситата станаха престъпление?
— Откакто ги шофират руснаци — обясни ми той. — Нали познаваш Сергей Делесов?
— Да. — Делесов беше един много способен руснак от нашия випуск в школата. Познавах го, но не много добре.
— Разправят, че се бил забъркал с тях.
— Делесов? Випускникът на Харвард?
— Такъв е слухът.
— И къде е сега? — попитах аз. — Той може да знае нещо.
— Почти съм сигурен, че си е в Русия. Мисля, че вече върти някаква банка там.
Гребяхме бавно и в равномерно темпо. Болката в мускулите ми отстъпваше неохотно. Чувствах се вече загрял, но не исках да насилвам нещата. Срещнахме друга двойка, които предложиха да се „погоним“ до следващия мост — нещо, което обикновено приемахме с охота — но аз отказах. Извиних се на Киеран за слабото си представяне, но той ми каза да забравя това и обясни, че можел да започне съботата си и по по-спокоен начин.