Уикендите са тежки, когато обичаш някого, а той те мрази. Особено, ако си сам.
Все още не бях осъзнал напълно, че Лиза ме е напуснала, и едва сега започвах да осмислям ужасната възможност, че тя може никога да не се върне. В началото всичко бе изглеждало нелепо… абсурдно. Смъртта на Франк изглеждаше абсурдна. Никога не бях познавал лично човек, който впоследствие е бил убит. А на всичко отгоре изведнъж и Лиза си бе отишла, слагайки край на брака ни. Беше така… несправедливо. Баща ми бе женкарствал повече от десетилетие и му се бе разминало само защото майка го бе обожавала. Но въпреки отчаяните ми усилия да не се превръщам в копие на баща си, собственият ми брак нямаше да просъществува и година.
Самотата, която самата тази мисъл носеше със себе си, буквално ме смазваше.
А бракът ни бе изглеждал идеален. Струвало ми се бе, че сме родени един за друг — така прекрасно се допълвахме. Не, не ми се струваше — наистина се допълвахме по перфектен начин. И нямаше никакво значение какво можеше да каже или да направи Лиза, аз винаги щях да вярвам, че е така. Майките ни бяха имали своите съмнения, но се бяха оказали не прави.
Венчавката ни бе преминала кошмарно. По-скоро не самата венчавка, а подготовката за нея. Когато съобщих на майка ми, че се женя за американка, тя демонстрира предпазлив оптимизъм. Вероятно сметна, че следвам практиката на онези здравомислещи англичани, които търсят колониална зестра, за да запазят фамилните имоти непокътнати. Но когато разбра, че Лиза е еврейка, при това без семеен фонд и на всичко отгоре възнамерява да запази моминската си фамилия, неодобрението й можеше да вледени и Атлантическия океан. Заведох Лиза в Англия, отчасти с идеята да покажа на майка ми какъв прекрасен човек е моята съпруга. Майка ми не бе видяла това и бе проявила неочаквана настойчивост да обсъжда теми като ядене на свинско и работа в събота.
И майката на Лиза бе пожелала да прояви демонстративно неодобрение, но намерението й се бе провалило. Тя, разбира се, си бе внушила, че заслужава за зет някой симпатичен евреин, така че моята руса коса и сините ми очи малко се разминаваха с мечтата й. Но когато бе станала свидетел на щастието на дъщеря си и след като бе разбрала, че аз и тя можем добре да се спогаждаме, това я бе накарало да забрави старите си надежди — или поне да не мисли за тях.
През първите шест месеца на нашия брак си мислех, че сме им доказали колко погрешно са разсъждавали. А днес отказвах да призная, че те все пак може да са били прави.
В събота сутринта Крейг нахлу в апартамента ми.
— Това се казва бърза работа — казах аз и му извадих бира от хладилника.
— Бостънското полицейско никога не спи — каза Крейг. — Или поне не изключва компютрите си през уикенда. — И многозначително се усмихна.
— Добре, с какво разполагаш?
— Първо, Махони. Баща ми го познава. Работил е в Бостън двайсет години като патрулен полицай, след това детектив. После го простреляли и жена му поискала от него да напусне службата. Като компромис се прехвърлил в щатската полиция.
— Стори ми се, че долавям в него маниерите на квартален полицай — отбелязах аз.
— О, баща ми твърди, че бил добър детектив. Обичал да подхожда към случаите по традиционния начин — както са го правили някога. С други думи, интуицията му подсказвала нещо и той тръгвал по тази следа. И често се оказвал прав.
Страхотно. Явно този път прословутата интуиция му бе подсказала мен.
— Научи ли нещо за някакви негови симпатии към ИРА?
Крейг изглеждаше изненадан.
— Виж, това не знам. Мога да проверя. Искам да кажа, той все пак е ирландец, като половината полицаи, особено от предишното поколение. А повечето от ирландците в Бостън сигурно си мислят, че трябва да се махнете от родината им. Не се обиждай! — Аз тънко се усмихнах. — Защо питаш? Да не мислиш, че те е нарочил, защото си британец?
— Нещо такова — неопределено отговорих аз. Като имах предвид произхода на самия Крейг, май щеше да е най-добре да можех да се отърва от службата си в Ирландия, ако бе възможно.
— Мога да проверя, ако желаеш — предложи отново Крейг.
— Стига да не те затруднява. Кажи сега за другите.