— Има двама Едуард Кук в Калифорния с досиета, но нито един от тях не подхожда да бъде твоят човек. Няма нищо за Гил. И нищо за Даян Зарили.
С изненада установих, че изпитвам известно облекчение, че Даян е чиста. Бога ми, бях щастлив, че същото се отнася и до Гил. Колкото до Еди… по отношение на Еди признавам, че бях разочарован.
— А Арт?
— Така-а, този тип има определено интересно досие. Бил е забъркан в някаква компания, продавала компютри с инсталиран UNIX. Партньорът му, някой си Денис Слейтър, обичал да измисля клиенти, на които продавал един и същи компютър по няколко пъти. Когато продали компанията, Слейтър бил разкрит и взел, че се гръмнал — или поне така се решило да приемат.
— Но полицията е разследвала Арт, така ли?
— Точно така.
— Стигнали ли са донякъде?
— Не могли да съберат достатъчно доказателства, за да го арестуват, да не говорим да му предявят обвинение. Както изглежда, по време на така нареченото самоубийство той си е бил вкъщи, в компанията на жена си. Тя подкрепя алибито му, но е единствена. Арт заявил, че бил мъртвопиян, когато е станало, така че нямало как да бъде той. Но и на това не било намерено независимо потвърждение.
— Как по-точно се е самоубил Слейтър?
— Както се казва, пръснал си мозъка — обясни ми Крейг. — Обстоятелствата били от онзи вид, които оставят възможност да бъдат фалшифицирани от човек, който си знае работата и може да се доближи до жертвата достатъчно близко, за да опре дуло в слепоочието й. Имало е много кръв, но Арт спокойно би могъл да се отърве от дрехите, с които е бил облечен. Дори обаче да го е направил той, няма никакви твърди улики, говорещи за това.
— Можеш ли да намериш нещо във връзка с убийството на Франк Кук?
Крейг направи нещастна гримаса и поклати глава:
— Съжалявам, Саймън. Да ровя в още активно дело е деликатна работа. Освен това става дума за окръг Есекс, нали така?
Кимнах.
— На моите хора ще им е малко трудно да ровят там, без да ги забележат.
— Жалко. Не знам какво не бих дал, за да разбера дали Махони не е надушил нещо повече за Арт. Или дали има някаква причина да го изключи безусловно от списъка на заподозрените.
— Ами винаги можеш да го попиташ.
Погледнах го скептично.
— Нали не очакваш, че ще падне на колене пред мен и ще ми признае всичко?
— Не, но може да ти каже дали разполага с доказателство, че той не го е извършил. Разбира се, ако го попиташ както трябва.
— Може някой ден да го направя. Благодаря ти, Крейг, много ми помогна.
— Няма нищо, приятел. Сега другото. Предполагам, че в понеделник всичко ще мине гладко, нали?
Все още предстоеше да получа разрешението на партньорите за сделката с Джеф.
— Научих си урока — въздъхнах аз. — Повече няма да чуеш от мен, че работата е опечена.
Крейг се напрегна.
— Виж, Саймън, ако пак започнат да си играят с мен, ще…
— Успокой се. Ще ти се обадя в понеделник, ако има проблем.
— Обади ми се каквото и да решат.
— Разбрано — уверих го аз и той си тръгна.
17.
Реших, че няма какво толкова да загубя, ако поговоря с Арт. И най-доброто място, където можех да го направя, бе неговият дом. Така че в късния неделен следобед взех колата и отидох в Актън.
Околностите на Бостън са пренаселени с възможно най-прозаичните имена от югоизточните части на Англия: Актън, Челмсфорд, Уобърн, Билерика, Брейнтрий, Норуд и естествено Удбридж — и това е само като начало. Да шофираш из тези места е същото като да се загубиш в Англия. Още не се бях натъкнал на Чипинг Онгар, но бях сигурен, че е тук някъде и ме чака да го открия.
Актън обаче изобщо не приличаше на своя съименник от Западен Лондон. Лъкатушещи ручеи, мостчета, каменисти бостани с тикви, подредени като на парад, безразборно разпръснати ярко боядисани дървени къщи, малки сини езерца и дървета. Дървета и дървета — навсякъде. Яркото есенно слънце по възможно най-ефектен начин се отразяваше от оранжево-червените листа на кленовете и от жълтите, кафяви и зелени листа на по-низшите представители на флората тук. Макар да помнех за какво съм дошъл, почувствах душевен подем, докато пътувах по Спринг Холоу Роуд към големия боядисан в жълто дом на Арт с паркирания пред него зелен ленд ровър.
Отвори ми жена му — Шърли. Макар да гонеше петдесетте, тя полагаше всички усилия да изглежда двайсет години по-млада. Изрусената коса, опънатите по бедрата й сини джинси и внимателно положеният грим правеха възможното, но не бих казал, че измамата бе пълна. Както бе подхвърлил Даниел, бяхме прекарали доста добре с нея на празненството миналата Коледа, но ето че й трябваше близо секунда, за да ме познае. След като се сети обаче, тя ме дари с широка усмивка.