Жена му току-що се бе върнала с фина каничка мляко. Налях си.
— За кой ден става дума? — попита тя.
— Съботата, когато убиха Франк.
Шърли Алтшуле ме погледна остро.
— Точно така. Ти работи в двора по-голямата част от следобеда, а след това взехме касета и вечерта гледахме видео. Но нали вече го каза на полицията?
— Знам, само че Саймън провежда собствено разследване.
— Бил ли е някой друг с вас този ден?
— Не — без замисляне отговори Шърли. — Децата бяха в колежа.
— И кой взе касетата?
— Аз — отговори Шърли. — Беше „Умирай трудно“. Арт харесва такива филми. Само че нещо не мога да разбера защо ви е да знаете всичко това. Не допускам, че…
— Разбира се, че не, госпожо Алтшуле. Както каза Арт, аз само се опитвам да пресъздам онова, което полицията вече е научила. Както и да е, с това, което ми казахте, аз мога спокойно да задраскам Арт от списъка, макар изобщо да не го бях включвал в него.
Тя обезпокоено ме погледна.
— Отивам на пазар, Арт. Няма да се бавя.
— Ще се видим, скъпа.
Изчаках я да излезе и продължих разпита си:
— Имаш ли някаква представа кой може да е убил Франк?
— Не. По този въпрос съм на мнението на Гил. Не мога да повярвам, че е някой от „Ревиър“. Не изключвам да е бил бродещ луд. И вярвам, че полицията в крайна сметка ще го открие. Надявам се да го направи, преди да е посегнал на други.
— Ще ти призная, че усещането да си сред заподозрените е отвратително — казах му. — Поставя на сериозно изпитание вярата ти в системата на правораздаване.
— Вярвам, че е така.
— Дочух, че и на теб ти се е случвало нещо подобно. След самоубийството на твоя партньор.
— Кой ти каза това? — остро ме попита Арт.
— О, забравих вече. Знаеш, всякакви слухове. Не може да се вярва на всичко.
Арт продължи да ме гледа.
— Да, така е. — Той погледна часовника си, който сигурно показваше около пет и четвърт, после хвърли поглед към входната врата, през която бе излязла жена му. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо истинско?
— Не е ли малко рано? — предпазливо казах аз. Макар един развързан език да можеше да ми каже повече, идеята да окуражавам бивш пияница не ми допадаше.
— Глупости! „Джак“ с лед, става ли?
Истината бе, че ако Арт се нуждаеше от „нещо истинско“, едва ли можех да го спра. Така че кимнах.
Арт бръкна зад една полица с книги и измъкна оттам бутилка „Джак Даниелс“. Намери две чаши и извади лед от малък хладилник, натъпкан с „Доктор Пепър“. Миг по-късно вече държах в ръката си чаша с щедра доза в нея.
Арт отпи голяма глътка.
— Ааа… Това вече е добре. — Той запрати с удивителна точност празната кутия „Доктор Пепър“ в кошчето в другия край на стаята. — Да, знам от личен опит какво е да си номер едно в списъка — каза той. — Неприятно беше, признавам. Имах чувството, че всичко около мен пропада. Оказа се, че моят партньор се е облагодетелствал за сметка на фирмата в течение на години. Само че искът да изплатим гаранцията за неизпълнение на договорните задължения по продажбата беше срещу двама ни. И този иск, казвам ти, беше огромен. А тъпият му кучи син взе та се самоуби! И полицаите обвиниха мен за това.
— Но едва ли са разполагали с улики, нали?
— Никакви. Но аз имах мотив, а единственото ми алиби беше Шърли, само че те не й вярваха, естествено. И възприемаха службата ми във Виетнам като друг факт срещу мен. Ще ти кажа, ядосах се! Защото според тях излизаше, че след като съм се бил за своята родина, значи ставам за убиец.
— Знам много добре как си се чувствал — казах аз. — И Махони има същото отношение към мен.
Арт ме изгледа любопитно.
— Но ти не си воювал, нали? Не знам защо, но винаги съм си представял, че кралската охрана само се пъчи на конете си, когато кралицата дава прием.
— Не, не съм воювал — съгласих се аз. — Но мога да карам бронирана кола. И освен това имам една година служба в Северна Ирландия. Предполагам точно това не му харесва на Махони в мен.
— Има логика — съгласи се Арт.
— Но в крайна сметка не успяха да ти прикачат нищо, нали? — върнах аз разговора в интересуващата ме посока.
— Да, имах добър адвокат и се наложи да ме оставят на мира — изсумтя Арт. — Копелето Слейтър ми тровеше живота даже от гроба. — Той замислено отпи глътка.
— Как беше във Виетнам? — попитах го предпазливо.