— Е, какво? — сопна се той. Погледнах бутилката „Джак Даниеле“. Беше я извадил пълна. Сега бе до половината. Но гласът на Арт не бе завален и с изключение на руменината по бузите му, той изглеждаше напълно трезв.
— Арт! Бяхме се разбрали! — с отчаяние извика тя.
Арт стана и се изпъна в цял ръст — а беше над метър и деветдесет.
— Шърли, толкова ли не можеш да схванеш, че пием по чаша с колега?
Тя пусна пликовете на пода, дръпна чашата от ръката му и изля уискито в една от саксиите.
Лицето на Арт почервеня още повече.
— Не смей да правиш това! — заплашително изръмжа той. Гласът му беше нисък и зловещ.
Жена му замръзна: явно добре познаваше последиците от този тон. Можех да се закълна, че за миг на лицето й се изписа страх.
Трябваха й секунда-две да си върне смелостта.
— Арт! Никакво пиене, окей? — И тя крадешком ме погледна.
— Не се безпокой, той вече си тръгваше — каза Арт. Гледаше я гневно.
Опитах се да прехвана погледа й. Стоеше пред него, опитваше се да бъде непреклонна, но страхът в очите я издаваше, а и ъгълчето на устата й леко потрепваше.
Не можех да я оставя така.
— Мога ли да ви помогна с багажа, госпожо Алтшуле? — предложих услугите си аз.
Тя погледна Арт.
— Да, би било много мило. — Тя се поколеба за миг, после тръгна към вратата.
Последвах я, усещайки погледа на Арт върху гърба си.
Колата й бе паркирана пред входа, а капакът на багажника бе вдигнат.
— Съжалявам — казах аз, връщайки се към неофициалния тон. — Той ми предложи питие и аз приех.
— Вината не е твоя — въздъхна тя. — Реши ли да пие, така или иначе ще го направи.
— И все пак малко се безпокоя. Мислиш ли, че всичко ще бъде наред? — Тя прехапа долната си устна и кимна, но изплашеният й поглед издаваше, че не е съвсем сигурна в това. — Кога започна да пие?
— Преди около месец.
— Когато умря Франк?
— Не, малко преди това.
— Имаш ли представа защо? — Тя ме погледна неуверено. — Знам, че Гил възнамерява да се оттегли — уверих я аз. — Сигурно точно тогава е съобщил на Арт. Казал ли му е, че Франк ще поеме фирмата?
Тя пое дълбоко дъх.
— Арт е изключително амбициозен. Винаги е смятал, че някой ден ще заеме мястото на Гил. Когато Гил уведоми писмено партньорите, че планира да се пенсионира, Арт реши, че моментът е дошъл. И тогава, две седмици по късно, Гил му каза, че ще предаде работата си на Франк. За Арт щяло да има нова длъжност с гръмко име, но реалната власт щяла да бъде в ръцете на Франк. Никога не бях виждала Арт така вбесен. Говореше и говореше за „Био-уан“ и колко важна е тази инвестиция за фирмата. Чувстваше се предаден от Гил, това мога да кажа със сигурност. — Имаше нещо в гласа й, което подсказваше, че тя изцяло застава зад съпруга си по този въпрос. — Както и да е, след като вика близо час, а може да беше и по-дълго, излезе някъде. Не каза къде отива. Върна се към полунощ с такси… пиян! — Тя пак прехапа долната си устна. — Защо Гил се държа така несправедливо с него? — Подсмръкна. — Това беше първата капка алкохол, до която се бе докоснал от десет години, след онова ужасно самоубийство на неговия партньор. А след като започна, вече не можеше да спре. Толкова е глупаво! Защото едва ли ще увеличи шансовете му.
— Но сега, след смъртта на Франк, може би вече мисли, че изборът няма как да не падне върху него?
— Така твърди. Но увереността му е здраво раздрусана. Вече не вярва на Гил, както преди. А и пиенето никак не му помага. — Тя ме изгледа остро, сякаш съжаляваше за нещата, които ми бе казала. — Съпругът ми не е убил Франк Кук — с леден глас заяви тя. — Знам това със сигурност. Беше с мен през цялото време. И макар да изглежда склонен към насилие понякога, той не е убиец. — Тя ме погледна, сякаш ме предизвикваше да й възразя.
— Знам — примирително казах аз.
Очите й бяха изпълнени със загриженост.
— Не казвай на Гил, моля те.
— Но той така или иначе ще научи.
— Може би — въздъхна тя. — И се надявам, когато научи, да прояви разбиране. Надявам се освен това, че ще мога пак да го спра от алкохола. Защото не мога да си представя как бихме живели иначе.
Стояхме до колата й пред вратата. Забелязах някакво помръдване зад прозореца. Беше Арт, който несъмнено ни наблюдаваше.
— Какво ще правиш сега? — попитах я. Погледнах пак към къщата. — Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред?