— Разбира се — отговори ми тя. После прогони страха от погледа си и видимо събра остатъка от силите си. — Трябва да посрещнем това предизвикателство заедно. Той има нужда от мен, за да се преборих това. Помогни ми да внеса тези неща.
Сграбчих няколко плика и я последвах. Арт стоеше в коридора и масивното му тяло почти блокираше пътя ни. Промъкнах се покрай него и оставих пликовете в кухнята.
— Довиждане, Саймън — промърмори Арт.
Погледнах жена му. Тя кимна и на свой ред ми каза:
— Довиждане.
Искаше ми се да остана още малко, да я защитя, ако нещата загрубеят, или да я накарам да излезе за малко с мен, докато Арт се поуспокои. Възхищавах се на смелостта и лоялността й и в крайна сметка нямах никакво право да й преча да помогне с каквото може на своя съпруг.
Но и не можех напълно да я изоставя. Изтеглих колата си на известно разстояние по пътя и спрях. Изтичах обратно към дома им, промъкнах се крадешком до прозореца и надникнах през него.
Арт и жена му стояха изправени в центъра на стаята, застинали в отчаяна прегръдка.
18.
В понеделник сутринта станах рано и с пукването на зората отидох да греба.
Имах нужда от физическо усилие, за да прочистя главата си. Чувствах рамото си доста по-добре от съботата.
Искаше ми се да бях съумял по някакъв начин да попреча на Арт да пие снощи. Куражът на жена му ме бе впечатлил и се надявах, че не й се е наложило да заплати скъпо за смелостта си. Но ако не успееше да го възпре, бях сигурен, че Арт няма да е в състояние да ръководи „Ревиър“. И вярвах, че Гил ще стигне до същия извод.
Бавно се връщах към пристана. Слънцето вече се бе издигнало, а утринният въздух беше чист и хладен. Когато приближих съвсем, видях по Еспланадата мъже в леководолазни костюми.
Усетих в стомаха ми да се появява топка, защото нямах никакви съмнения какво търсят тези хора. И се помолих в душата си никога да не го намерят.
Редовната оперативка започна по оптимистичен начин. Даян искаше да поканим в сряда мениджърите на „Тетраком“, за да ги представим на партньорите в „Ревиър“. Беше се постарала да подготви Гил за идеята. Щом ставаше дума за инвестиция извън сферата на биотехнологиите, Рави със сигурност щеше да подкрепи всяко решение на Гил. Арт обаче запази подозрително мълчание, а на мен изобщо не ми обърна никакво внимание.
Тогава дойде ред на двете проблемни сделки: „Нет коп“ и „Националните постелки“.
Започнах с „Нет коп“. Изложих параметрите на сделката, сключена с Джеф Либерман. Отбелязах, че делът на „Ревиър“ драстично ще спадне, но вметнах, че все пак ще притежаваме известна част, така че ако „Нет коп“ потръгне по очаквания от мен начин, ще можем да извлечем солидна печалба върху първоначалната инвестиция. Приключих с предупреждението, че без „Блумфийлд Уайс“ делът ни няма да струва нищо.
Гил видимо бе доволен и даде благословията си. Останалите се солидаризираха с него.
Сега беше ред на „Националните постелки“. Джон съобщи, че поради неочакваното натрупване на складова наличност, компанията няма да може да изчисти кредитната си линия за оборотен капитал в края на месеца, както бе настояла банката. Каза, че в резултат компанията ще трябва да обяви банкрут и да започне процедурата, заложена в Правилника за банкрутиране.
— Какво? — намръщи се Гил. — Изобщо нямах представа, че ни очаква проблем. Не обичам подобни изненади, Джон.
Джон погледна към Арт. Арт съсредоточено разглеждаше жълтия бележник пред себе си. Упорито бе избягвал погледа ми по време на цялата оперативка.
— Мисля, че и ръководството на фирмата бе изненадано от този развой на събитията — опита да се оправдае Джон.
— Но нали ти си в борда на директорите? Толкова ли не можахте да го предвидите?
Джон сви рамене.
— Изплъзна ни се от вниманието.
Гил се обърна към Арт.
— Тази сделка започна от теб, Арт. Къде се издънихме?
— Трудно би могло да се каже — започна Арт. — Преди три месеца компанията бе напълно стабилна. Не бих казал в идеално състояние, но стабилна. Тогава предадох нещата на Джон. От този момент нататък ръководството подхвана лудата стратегия да сложи голи жени на постелките за легло. Предполагам това е източникът на проблемите.
— Какво? — Гил се обърна към Джон. — Вярно ли е?
— Ъ-ъ… да — призна Джон. — Всъщност по-скоро не. Искам да кажа…