— Слагат ли голи жени по постелките, или не?
— Ъ-ъ… да, слагат.
Търпението на Гил започваше да се изчерпва.
— И ти им позволи?
— Ъ-ъ… да.
— Но защо, за бога?
Джон изпадна в паника. Можеше да напомни, че застояването на складовата наличност се дължи на управленческите решения, взети по времето, когато Арт е бил в борда. Можеше да каже, че се е опитвал да обсъди въпроса с Арт и Арт не е пожелал да го изслуша. Но не го направи.
— Съжалявам.
Гил го изгледа ядосано.
— Това е една от онези компании, които не можем да си позволим да загубим. Особено сега, когато знаем, че „Байъбър Фаундейшън“ ни гледа под микроскоп.
Джон се сви. За човек като Гил тези думи бяха много силни.
Гил се обърна към Арт:
— Бих искал да се погрижиш да спасим каквото можем.
— Разбира се — с готовност се съгласи Арт. — Изглежда малко късничко, но ще видя какво може да се направи.
— Добре тогава, мисля, че това е всичко — каза Гил и взе папката с дневния ред.
— Може ли един момент, Гил? — обади се Даян.
Гил спря.
— Какво?
— Съгласна съм с теб. Да загубим „Националните постелки“ е последното нещо, от което се нуждаем. Но струва ми се, че не стана напълно ясно какво точно се е случило. От друга страна, според мен е изключително важно да започнем да се учим от грешките си.
Около масата се възцари тишина. Беше ми страшно интересно, защото виждах да се надига буря.
Гил се намръщи.
— Мисля, че Джон обясни проблема. Ръководството е било оставено да подхване крайно неподходяща стратегия.
Намеси се и Арт:
— Би трябвало и аз да поема своята отговорност. Не трябваше да предавам сделката на толкова неопитен член на фирмата.
Гил кимна одобрително. Джон седеше като вкаменен и ушите му бавно почервеняваха, макар да не бях сигурен дали е от срам, гняв или комбинация на двете.
— Питам се дали не е имало ранни признаци за очертаващите се неблагополучия — продължи невъзмутимо Даян. — Спомена се за управителното тяло на фирмата. Добре, но трябвало ли е да подкрепяме решенията им? Да вземем и първоначалната стратегия — дали тя е била правилно избрана?
Мълчание. После се обади Гил:
— Да, това наистина са важни моменти. Тези въпроси са полезни. Арт?
Беше ред на Арт да почервенее. Той не отговори веднага. После с пълен с увереност глас каза:
— Въпросите са абсолютно уместни. Но в конкретния случай мога със сигурност да заявя, че преди три месеца компанията се развиваше добре, мениджмънтът изглеждаше компетентен, а стратегията работеше.
— И всичко изведнъж дерайлира, така ли? — поинтересува се Даян. — Без никакво предупреждение?
Въздухът в залата сякаш се раздвижи от едновременното поемане на дъх от всички. Партньорите в „Ревиър“ не си задаваха подобни въпроси. Още по-малко на оперативката в понеделник.
Арт наклони масивното си тяло над масата и впери поглед в Даян.
— Да, изглежда, точно това се е случило. Виждал съм и по-странни неща, когато става дума за рискови инвестиции.
Гил вече се мръщеше, защото противопоставянето на двамата му помощници бе недопустимо.
— Добре, след тази полезна дискусия закривам оперативката.
Даян бързо се усмихна на Гил и събра документите пред себе си. Но напрежението не се бе разсеяло, както понякога след силна буря, когато електричеството във въздуха предвещава нова, по-силна.
— Защо не се защити сам? — попитах Джон в мига, в който влязохме в нашия офис. Даниел бе отишъл при Гил за нещо. — Арт те накисна в тази каша и ако Даян не се бе намесила, щеше да отнесеш всичко.
Джон сви рамене.
— Какъв е смисълът да се опълчвам срещу Арт? Това само би влошило нещата. В мига, в който той усети, че постелките не вървят на добре, прехвърли работата на мен. Нищо не можех да направя.
— Можеше и трябваше да се защитиш — настоях аз. — Знам по себе си: мачкаха ме за „Нет коп“, но оцелях.
Джон поклати глава.
— Постелките отиват по дяволите. — Той се отпусна на стола си. — Даян просто се опитва да погледне на нещата принципно. Тя може да си го позволи, но за мен такова нещо е недопустимо. — Той пак поклати глава. — Не знам защо не взема да се махна оттук.
— Джон, я ела на себе си — казах му аз. — Не можеш да вдигаш ръце само защото една сделка е изгърмяла.