— Не е това — въздъхна Джон. — Просто загубих настроение да работя тук. Нали знаеш, мен думата „пари“ не ме възбужда както останалите.
— Какво значи това „не ме възбужда“? Та нали си завършил бизнес школа. И много добре знаеш, че това е единственото, което има значение.
Джон не обърна внимание на иронията ми.
— Такива като Даниел може и наистина да мислят така. Но не и аз.
— Никой не е като Даниел — казах аз.
Джон ме погледна.
— Знаеш го, че е кретен. Той сам понякога се шегува с това, но под лустрото му се крие един истински ненормалник. Може понякога да е забавен, не отричам, и няма спор, че е дяволски умен, но може ли винаги да се целиш само във върха? И освен това той е убеден, че да направиш някого да изглежда идиотски, е върхът на шегата. Не знам, аз просто не бих могъл и една секунда да бъда такъв. — Тази тирада бе толкова нетипична за Джон, че се затрудних да реагирам адекватно. — Баща ми е абсолютно същият — въздъхна Джон. — Има велики планове за мен. Бизнес школата, стаж в инвестиционна фирма, а после почвам сам да трупам милиони.
— Това ли е великият план, който трябва да следваш?
Джон ме изгледа остро, после се отпусна.
— С баща ми има едно-единствено спасение: да правя минимално необходимото, за да си мисли, че се вслушвам в напътствията му, и да се държа колкото може по-далеч от него. Бях в Дартмур, бизнес школата, после тук. И за какво? За да ми се накарат, че не гледам на работата си сериозно.
— Където и да е човек, около него има поне един кретен — отбелязах аз.
— Може би, но след Франк… — Гласът му заглъхна, сякаш му беше трудно да овладее емоциите си. — Откакто Франк бе убит, все по-често се питам какъв е смисълът. Предполагам в един момент просто ще трябва да кажа на баща си кой съм всъщност и ще трябва да заживея самостоятелен живот. Усещам, че този момент наближава.
Усмихнах се с искрено съчувствие. Една смърт може да бъде възприемана по различен начин от различните хора. Струваше ми се напълно естествено, че изчезването на Франк от този свят може да накара Джон да се запита какъв е смисълът на живота.
Обадих се на Крейг, за да му съобщя добрата за „Нет коп“ новина. Но ми беше малко трудно да споделя ентусиазма му изцяло. Леководолазите трайно ми бяха развалили настроението. Ако намереха револвера, щях да имам големи неприятности. Но нищо не можех да направя по този въпрос, освен… освен да си взема паспорта и да запраша към летището. Изкушаваща мисъл, но нещо дълбоко в мен ме караше да искам да се справя със заплахата, а не да се спасявам от нея.
Борих се с работата до обяд. И точно дояждах поничката на работното си място, когато чух в коридора тежки стъпки. Вдигнах поглед и видях през вратата да влиза сержант Махони, съпровождан от други двама детективи и Гил. Изглеждаше траурно сериозен.
— Добър ден — вежливо го поздравих аз и преглътнах последната хапка от поничката.
Махони не отговори на поздрава ми. Вместо това каза:
— Налага се да дойдете с мен в офиса на областния прокурор и да отговорите на няколко въпроса.
19.
— Виждали ли сте някога това?
Махони държеше сребристосив револвер. Никога не го бях виждал. Но не казах нищо.
Намирахме се в офиса на областния прокурор в Салем. Махони този път бе подходил към разпита съвсем официално и аз бях упражнил правото си да бъда разпитван в присъствието на Гарднър Филипс. Махони бе повикал подкрепления в лицето на помощник-прокурора, в случая Памела Лайзър. Беше делово облечена блондинка в края на трийсетте. Когато ни представиха, й стиснах ръката и й се усмихнах, но тя не реагира на усмивката ми.
Гарднър Филипс изрично бе настоял да не казвам нищо. Наблюдаваше Махони като ястреб и чакаше най-малкия повод да се заяде с него. Изглеждаше безкрайно компетентен и уверен в способността си да удържи нещата под контрол. И все пак ми се стори странно, че по време на припрения ни разговор преди разпита не бе проявил и най-нищожен интерес към опитите ми да го уверя, че съм напълно невинен. Интересуваше го единствено с какви веществени доказателства разполага полицията и как се е сдобила с тях.
— „Смит енд Уесън“, триста петдесет и седем, „Магнум“. Използван е да бъде убит Франк Кук.
Никаква реакция.
— Знаете ли къде го намерихме?
Естествено, че знаех. Бях ги видял да го търсят. Но отново не отговорих.