— Беше в този пластмасов плик. — И Махони вдигна измачкан плик с надпис „Бутс“. — Познавате ли го? Според мен е от веригата магазини „Бутс“.
Без отговор.
— Намерихме този плик заедно с револвера в него в Бейзин до Еспланадата. Редом с маршрута, по който вашата съпруга прави сутрешния си крос. Как според вас е попаднал там?
Никакъв отговор.
— Хвърлила го е, нали така?
Мълчание.
— Разполагаме със свидетел, който я е видял да изтичва от вашата улица, носейки нещо тежко, увито в пластмасов плик. Друг свидетел я е видял да тича обратно към вашия блок, идвайки откъм реката, но този път не е носила нищо.
Звучеше доста уличаващо.
Махони продължи, трупайки улика върху улика срещу мен. Теорията му изглеждаше напълно логична. Между мен и Франк са съществували противоречия, появило се е напрежение по повод държането му към мен на работа, свързано с пари и с безпокойството, че изневерявам на дъщеря му. Имал съм нужда от парите, за да помогна на сестра ми да обжалва решението по делото, което е завела. Благодарение успеха на „Био-уан“ съм бил сигурен, че Франк „струва“ поне няколко милиона. Отишъл съм в Марш Хаус, скарал съм се с него и съм го застрелял. Скрил съм оръжието, но Лиза го е намерила. Излязла на крос с плика и го хвърлила в реката преди полицията да може да претърси апартамента ни втори път. Несъмнено се е опитала да ме защити, но разстроена от онова, което била намерила, решила, че повече не може да живее с мен под един покрив. Затова ме напуснала.
Искаше ми се да му кажа, че интерпретира събитията по превратен начин. Или поне част от тях. Но вярвах на Гарднър Филипс и не обелих дума. Помощник областната прокурорка ни наблюдаваше и не я забелязах да мига. Макар и тя като мен да не каза нищо, и Махони, и Филипс бяха видимо респектирани от присъствието й.
Накрая разпитът приключи и ме изведоха в коридора. Още не бях арестуван и технически погледнато, можех да си вървя, но Гарднър Филипс искаше да размени няколко думи с Памела Лайзър. Чаках го отвън и изведнъж видях Лиза в компанията на мъж на средна възраст в костюм.
Тя се обърна. За момент се изненада, че ме вижда, но не ми се усмихна.
Тръгнах към нея.
— Лиза…
Усетих някой да ме хваща предупредително за лакътя. Беше Гарднър Филипс, който ме дръпна настрани.
— Но…
— Нали не вярваш, че срещата ви тук е случайност? — попита ме той. — Най-доброто, което можеш да направиш, е да не й казваш нищо, особено тук. Тя си има адвокат. Аз ще говоря с него.
Подчиних се. Тя ме гледаше… безизразно, сякаш бях човек, когото не познава. Подейства ми потискащо.
Вкараха ме в малка стая за разпити с голи стени, маса и два стола, докато Филипс отиде да разговаря с помощник прокурорката.
Разговорът му се проточи. Бях изплашен. Затворен в тази стая, теоретично свободен да си тръгна когато пожелая, аз физически чувствах свободата малко по малко да ми се изплъзва. Знаех, че този процес вече е започнал. Арестът ми сигурно бе въпрос на време. После идваше ред на затвора, делото, подивяването на медиите. Дори да не ме намереха за виновен, животът ми вероятно щеше да се промени завинаги. А ако ме осъдеха?
Бях доволен, че Лиза бе стояла досега на моя страна. Но тя бе единствената, с която жадувах да разговарям по случилото се, единствената, на която се бях научил да се доверявам през последните две години. Ако знаех със сигурност, че още е на моя страна, всичко това щеше да е много по-лесно поносимо. Но не можех да бъда сигурен. Колебанието й да помогне на полицията се дължеше не на пълната й вяра в мен, а по-скоро на остатъците от лоялността й, както и на съмненията във виновността ми.
Гарднър Филипс най-сетне се появи.
— Разговарях с помощник прокурорката — информира ме той. — Не разполагат с достатъчно улики, за да те арестуват. Много трудно ще свържат револвера с теб, ако ти и Лиза си мълчите. Можем да се справим със свидетелите, видели Лиза: в тъмното всеки джогър прилича на останалите. Но нещата са на ръба. Ситуацията е критична. Съгласих се от твое име, че доброволно ще им предадеш паспорта си и че сам ще те заведа, ако решат да те арестуват. Това означава, че трябва по всяко време да знам къде се намираш.
— Успя ли да говориш с адвоката на Лиза?
— Да. Тя се е позовала на Петата поправка, което означава, че е избрала да не дава показания, за да не се уличи сама. За щастие, по този начин не може да свидетелства и срещу теб.