— Значи подозрението още не е свалено от теб?
— Далеч съм от това — неволно въздъхнах аз. — Вече сериозно ме спохожда мисълта, че мога да свърша в затвора.
— И какво? Там ще си много добре. Едро момче си. Ще имаш маса нови приятели.
— Да — казах аз. — Тревожа се, Даниел.
За момент и той стана сериозен.
— Знам. Е, късмет. Ще имаш нужда от него. — После ми хвърли един брой на „Глоуб“. — Видя ли си това?
Видях образа си на четвърта страница. Имаше и снимка на Франк.
Полицията получава помощ в разследване убийството на Франк Кук от човек, идентифициран като господин Саймън Ейот, 29-годишен, британски гражданин, който е бил зет на м-р Кук и негов колега в инвестиционната фирма „Ревиър Партнърс“.
Статията беше бедна на подробности и богата на предположения.
Оказа се, че не само Даниел е прочел този материал. След около половин час телефонът ми иззвъня. Беше Кони, за да ми каже, че Гил иска да ме види.
Той седеше зад масивното си писалище на фона на небостъргачите във Финансовия квартал. Изглеждаше мрачен. Пред него лежеше разтворен броят на „Глуоб“.
— Чух, че са те освободили, но не очаквах да те видя толкова скоро тук.
— Имам много работа — обясних аз. — А и това ми помага да не се замислям върху нещата.
— Това вече никак не изглежда добре, Саймън — каза той и кимна към вестника. — Нито за теб, още по-малко за „Ревиър“. Освен това научих, че снощи са те показали и по телевизията.
— Вярно е.
— Говорих с Гарднър Филипс. Попитах го дали вярва, че си невинен.
— И какво ти отговори?
— Каза, че полагал специални усилия да не си задава този въпрос.
— Той е добър адвокат.
— Питах те веднъж, но трябва да те попитам пак. Си ли? — Беше се навел напред. Очите му бяха като малки топчета зад дебелите лещи.
— Невинен?
— Да.
— Да — отговорих аз. Гледах го право в очите. — Никога не съм виждал онзи револвер. Не съм убил Франк Кук.
Гил въздъхна. Изглеждаше изморен.
— Добре. Трябва да вярвам на собствената си преценка. Заставам зад теб и ще направя необходимото и останалите от фирмата да последват примера ми. Но направи каквото можеш името ти повече да не се появява в пресата.
— Повярвай ми, ще се постарая.
— Добре. — Той зачака да изляза.
Направих го със смесени чувства. От една страна, очевидните му съмнения ми бяха неприятни. От друга, той винаги се бе държал коректно с мен. Имиджът на „Ревиър“ беше най-важното за него, а аз го бях опетнил. Уликите срещу мен изглеждаха застрашителни, но той бе намерил моралните сили да ме подкрепи. Беше поставил лоялността си пред своите служители, вярата си в мен и в своите инстинкти, пред онова, което рационално погледнато бе в интерес на фирмата — имах предвид да ме изостави. Бях му благодарен. Не исках да го разочаровам.
Обядвах, приключих инвестиционния меморандум и раздадох по едно копие от него на партньорите. След това казах на Джон, че излизам по служба и няма да се върна, и взех такси до апартамента. Лиза имаше ключ от къщата на баща си и го държеше в малка купа на перваза над камината. Взех го, отидох пешком до гаража на Бримър стрийт и потеглих с моргана към сцената на местопрестъплението.
Марш Хаус се издигаше самотно под събиращите се в небето дъждовни облаци. Откъм морето духаше силен вятър, огъваше блатната трева и клатеше до счупване дърветата зад къщата. Всичко изглеждаше както последния път, когато го бях видял — деня, когато аз и Лиза бяхме открили трупа на Франк. С изключение на мерцедеса, изглежда, прибран от полицията. Криминолозите бяха приключили с огледа си, жълтата ограждаща лента беше махната и сега къщата стоеше празна и самотна. Запитах се какво ли смята да прави с нея Лиза. Щеше ли да я запази като скъп спомен от баща си, или щеше да се отърве от нея, за да не й напомня за смъртта му?
Влязох. Бях с ръкавици. Предполагах, че полицията вече е приключила, но не исках да им оставям нови отпечатъци, ако размислят и дойдат пак. Бях доста неспокоен. Последното нещо, от което имах нужда, бе някой да ме види тук и да си направи погрешни изводи. Но още по-опасно бе да си стоя у дома и да не предприемам нищо.
Вътре беше студено. И мъртвешки тихо — дори големият часовник с махало до стената на дневната беше спрял. Във въздуха се долавяше миризма на застояло, а повърхността на повечето мебели вече бе покрита с тънък слой прах. На дъсчения под, там където бе лежало тялото на Франк, се виждаха едва доловими следи от одраскване. Макар всичко да изглеждаше напълно нормално, имах чувството, че всеки предмет е бил вдиган и внимателно оставян точно на същото място.