Повечето от принадлежностите на Франк си бяха тук. Книги, списания, фотографиите на Лиза и Еди, дори снимка от собствената му сватба. До любимия охлузен люлеещ се стол имаше масичка, на която бяха оставени две книги: за птиците от Роджър Тори Питърсън и за „Досиетата X“. На стените висяха морски акварели и картини с птици. Приближих се до бюрото му. Чекмеджетата бяха изпразнени. Нямаше никакви документи, нито бележник или дневник, който би могъл да ми подскаже какви мисли го бяха вълнували непосредствено преди смъртта му. Само шарената кутия за моливи, подарена му от Лиза в детските й години, покрита с вездесъщия прах. Никаква следа от работата му в „Ревиър“.
Изкачих се по стълбите. Постелките на леглата бяха свалени. И тук нямаше следа от документи. През прозореца на спалнята виждах облаците над тресавището да стават все по-черни и по-гъсти.
Опитах се да си представя как ли бе изглеждала тази къща преди двайсетина години, огласяна от детски викове и обитавана от истинско семейство, дошло тук за уикенда: малката Лиза и по-големият Еди тичат нагоре-надолу по стълбите, играят на верандата, връщат се след плуване по дъсчената пътека над тресавището с мокри коси, изморени и с потъмняла кожа. Но през последните петнайсет години тази къща се бе превърнала в убежището на Франк. Това бе мястото, където той бе идвал, за да бъде сам, винаги когато му се бе приисквало. Прекрасно, тихо място. Не можех да разбера защо се бе отказал да има семейство. Знаех, че обича децата си. И ги обичаше поне колкото майка им. Тази загадка не бе дала мира на Лиза, загадка, която не бе по силите ми да разгадая.
Докато слизах по стълбището, нещо привлече погледа ми. Беше една от химикалките в шарената кутия за моливи. Бях я виждал някъде на друго място. Взех я. Беше си обикновена кафява химикалка с фирмен знак във формата на жълъд и надпис ОУКУД АНАЛИТИКС с удебелени златни букви по дължината.
Завъртях я в пръстите си, помъчих се да си спомня откъде я познавам. Не можах да се сетя.
Огледах се за последен път, излязох от къщата и внимателно затворих вратата.
Седнах в колата и се изкачих по черния път, който извеждаше до шосето. Облаците ме затиснаха и започна да вали. По пътя имаше няколко къщи, сгушени между дърветата, с изглед към тресавището. Повечето бяха обитавани само през лятото. Нито една не предлагаше пряка видимост точно към Марш Хаус, но ми беше интересно дали някой от обитателите не беше видял нещо по-особено в деня на смъртта на Франк.
Първата, пред която спрях, изглеждаше вече зазимена. Втората бе най-обикновена дъсчена колиба. Охраняваше я грамаден форд — същият, с който едва не се бях сблъскал онзи фатален ден. Спрях отпред, слязох и изтичах до вратата. Почуках. Вече валеше проливен дъжд.
Вратата се открехна. Познах във възрастната жена шофьорката на форда. Беше повече от ясно, че и тя ме е познала.
— Добър ден — поздравих я аз с най-учтивия си английски акцент. — Казвам се Саймън Ейот. Бих ли могъл да ви задам няколко въпроса?
— Отлично знам кой сте — каза жената. В погледа й се четеше смес от страх и решителност. — Снощи ви видях по телевизията. И няма да отговарям на въпросите ви.
Понечи да затвори вратата. Вече бях вир-вода. Сложих крак, за да й попреча.
— Просто исках да…
— Оставете ме да затворя или ще извикам полицията! — остро извика тя.
Осъзнах, че съм на път да си навлека голяма неприятност, и се дръпнах. Тя затръшна вратата и чух завъртането на ключа. Втурнах се обратно към колата и продължих нагоре по черния път.
Следващите две къщи бяха необитаеми, но третата показваше признаци на живот. Отпред бе паркирана малка кола, а в мрака блещукаха светлинки.
За втори път смело излязох под дъжда и почуках на вратата.
Този път ми отвори приятно изглеждаща жена на средна възраст. Леко прошарената й коса беше прибрана назад. Напомняше ми по някакъв начин смелите малки дами, които виждаме из розовите градини и пътищата на Англия.
— Да? — попита тя с глас, пълен със съмнение.
— Здравейте. Аз съм Саймън Ейот, зет на Франк Кук. Познавахте ли Франк Кук? Той живееше в Марш Хаус, долу в края на пътя.
— О, да, разбира се, че го познавах. Не много добре. Каква ужасна смърт! И вие сте зет му? Какъв удар за вас!