А знаех с каква твърда решимост е изпълнен той „Нет коп“ да успее.
За момент се поколебах дали да не се обадя на Махони. Но не можех да съм сигурен, че Крейг наистина е убил Франк. Харесвах го, а и двамата си бяхме помагали. Трябваше да му дам шанс поне да обясни действията си.
Отбих от 128 при Уелсли и се отправих към Хемлок Гордж. Пристигнах, изскочих от моргана и бързо влязох в сградата на „Нет коп“. Там ме чакаше разочарование: Джина, неговата секретарка и администраторка, се усмихна, като ме видя, и ми обясни, че Крейг бил в Ню Йорк. Щял да се върне утре. Изгарян от нетърпение, аз се върнах с празни ръце в Бостън.
Седях у дома пред компютъра и лениво преглеждах уебстраницата на „Челси“, когато чух някой да вкарва ключ в ключалката на вратата.
Беше Лиза и изглеждаше много ядосана.
Скочих и радостно изтичах към нея, но като видях изражението й, радостта ми се смени с тревога:
— Лиза!
— Помогни ми с тези кашони, моля те! — каза тя, без да ме поглежда.
— Веднага — с готовност се съгласих аз и я последвах навън, където чакаше пикап. Десетина кашона, нагънати, за да заемат по-малко място, лежаха на тротоара. Взех половината, а Лиза се зае с останалите. Шофьорът запали и обеща да се върне след един час.
— Значи не се връщаш? — с горчивина отбелязах аз.
— Не се връщам, Саймън. Или по-скоро връщам се, но в Калифорния. Роджър ми предложи работа. — Въпросният Роджър беше Роджър Метлър, нейният професор от едно време. Този човек от години не бе спрял да се опитва да я отмъкне обратно в Станфорд.
— Калифорния! Но това е на хиляди мили оттук!
— Знам, че географията винаги ти се е удавала — измърмори тя.
Изпитах паника. Докато Лиза бе при Кели, имах поне утехата, че е на две мили от мен. Но Калифорния! Тогава вече наистина щеше да е напуснала живота ми. И когато дойдеше очакваният от мен момент, щяха да са ми нужни не минути, а дни, за да си я върна.
— А „Бостън пептидс“? — попитах аз.
— О, трябва ли да се преструваш, че не знаеш? — сряза ме тя.
— Какво значи това? Какво се е случило?
— Уволниха ме, това се случи — отговори Лиза, докато се бореше да нагласи първия кашон.
— Не! Не мога да повярвам! Как е могъл Хенри да постъпи така? Това… това е просто немислимо!
— Хенри не е направил нищо, макар че очаквах поне да се опита да ме защити. Не, това е работа на Клизмата.
— Но те имат нужда от теб, не е ли така? Искам да кажа… нали ти си специалистът, отговарящ за ВР56? Какво представлява „Бостън пептидс“ без теб?
— Е, изглежда, Клизмата не мисли така. Той смята, че компанията може прекрасно да мине без мен. Съобщи ми, че не се вписвам в стила, по който работела „Био-уан“. И честно казано… мисля, че е прав. Майната му!
Видях, че не може да се справи с кашона, и казах:
— Чакай, дай на мен.
— Остави ме на мира! — избухна тя.
Оставих я.
— И какво по-точно се случи?
— Зададох прекалено много въпроси.
— За неуроксила ли?
— Да.
— Какво не е наред с това лекарство?
Тя захвърли кашона на пода.
— Саймън, лекарството не струва, „Био-уан“ не струва и „Ревиър“ не струва! Ти може да си прекалено глупав, за да не виждаш нищо съмнително, но това не е мой проблем. Сега дай ми възможност да си събера нещата и да се махна оттук.
— Лиза — казах аз и хванах ръката й. Тя сърдито ме отблъсна. — Лиза, седни за малко. Дължим си поне това. После ще те оставя и можеш да си опаковаш нещата.
Лиза се поколеба и накрая седна на стола. На лицето й бе застинало каменното изражение на пълно нещастие, което помнех откакто Франк бе убит: ъгълчетата на устата й извити надолу, очи, в които нямаше блясък. По едната й буза се стичаше сълза. Тя подсмръкна.
Хванах отново ръката й и коленичих до нея. Съзнавах, че използвам може би последния си шанс да я задържа, но се опитах да не позволявам на отчаянието да се промъква в гласа ми. Постарах се да говоря логично и уверено.
— Виж, Лиза, знам колко ти е трудно в последно време. Страшно трудно. Но аз те обичам. Искам да те задържа. Трябва да ми позволиш да те задържа. — Лиза не отговори. Седеше неподвижна, вдървена и изправена на стола, и сега сълзите вече свободно се стичаха по лицето й. Избърса си носа с ръкав. — Живяхме и работихме заедно, Лиза. И се справяхме чудесно. Разбирахме се. Ясно ми е, че през последните седмици животът ти се превърна в ад. Но ти имаш нужда от мен. Дай ми възможност да ти помогна.