— Имам нужда от онзи човек, който ти беше преди — проговори Лиза с треперещ глас. — Страшно се нуждая от стария Саймън.
— Но ти имаш мен.
Лиза поклати глава.
— Не знам кого имам, Саймън. Не знам убил ли си татко, или не. Не знам дали не си ме използвал, за да продадеш моята фирма и по този начин да ме използваш. Не знам дали не си ми изневерявал. Не знам лъгал ли си ме. Не знам кой си ти. Изобщо нямам представа. И това ме плаши.
— Разбира се, че знаеш, Лиза. Аз не съм се променил. За времето, откакто се познаваме, надявам се, си разбрала що за човек съм. Бяхме толкова добри един с друг. Обичам те и ти ме обичаш.
Лиза поклати глава.
— Дори това не знам — обичам ли те, или не. Имам чувството, че нищо не знам. Единственото, което искам, е да се върна в Калифорния и да оставя всичко това зад гърба си.
— Недей! Моля те, остани!
Лиза пое дълбоко въздух: бореше се да си върне контрола над емоциите.
— Ако остана тук, ще се побъркам. Трябва да се опитам да изградя наново живота си, Саймън. Сега ме остави да си отида. Ще дойда пак утре сутринта, за да приключа с опаковането. Моля те, най-искрено те моля, гледай да не си вкъщи.
Тя стана и тръгна към вратата, забравила за разхвърляните по пода кашони.
И излезе.
20.
В „Ред Хет“ беше претъпкано. За мое щастие точно когато пристигнах, някой излизаше, така че можах да седна и да си поръчам бира веднага. После започнах да пия.
Лиза си отиваше. Този път окончателно. Не в другия край на града, а на две хиляди и петстотин мили от мен.
Беше ме обвинила, че съм се променил, и беше заявила, че вече не знае кой съм. Но грешеше. За себе си бях сигурен, че не аз съм се променил, а тя. Това ме безпокоеше, но едновременно с това ме и ядосваше. Държеше ме отговорен за много неща, докато единственото ми намерение беше да се опитам да й помогна. Не бях убил баща й. Не бях виновен, че е загубила работата си — всъщност бях рискувал моята работа, като я предупредих за изкупуването. Тя сама бе загубила работата си, като бе създала проблеми около себе си. На всичко отгоре не бях спал с Даян.
Изпих остатъка от бирата си на екс и почуках по халбата за нова. Барманът водеше сметка на бройката — от един поглед бе схванал, че не съм влязъл за една.
Всичко това бе толкова нехарактерно за нея. Вярно че бе подложена на много голямо напрежение, но защо не ми бе позволила по някакъв начин да й помогна? Чувствах се безсилен. Нещо повече, чувствах се разкъсан от гняв и загриженост, от желанието да я пусна да си върви и проблемите й някак сами да се разрешат, и по-силното желание да я задържа до себе си.
В живота ни досега само веднъж бе казвала, че ще си тръгне. Но тогава всичко бе толкова различно. Познавахме се от половин година, но и двамата гледахме на връзката си като на забавна и необвързваща. И тогава, съвсем изневиделица, Роджър Метлър я бе повикал обратно в Станфорд. По онова време „Бостън пептидс“ не предлагаше никаква перспектива, така че тя реши да вземе самолета и да поговори с него. Върна се пълна с ентусиазъм. Вечеряхме заедно. Привидно и двамата бяхме радостно възбудени, но настроението ми малко по малко се разваляше. Изведнъж, напълно изненадващо за мен, осъзнах, че не искам тя да заминава. Само че не виждах как да й го кажа. Тя имаше собствен живот, ние не бяхме по никакъв начин обвързани с някакви обещания и как можех при това положение да провалям кариерата й?
Така че тя прие тогава предложението за работа, подаде предизвестие за напускане в „Бостън пептидс“ и дори си уреди къде да живее в Станфорд. Изгаряше от ентусиазъм колкото може по-скоро да започне разкриващия се пред нея нов живот. Правех се на радостен заради нея, но се чувствах ужасно. И тогава, една неделна сутрин, докато лежахме в леглото, а времето до заминаването й се измерваше вече не със седмици, а с дни, аз намерих думи и й разказах как се чувствам. Казах й, че разбирам, че за нея е най-добре да замине, но че аз искам да остане. Винаги ще помня как изражението й се смени от объркване в широка усмивка. Онази неделя прекарахме по-голямата част от деня в леглото.
И тя остана.
А ето че година и половина по-късно си тръгваше.
Трябваше да си я върна.