Само преди два дни Джон ми бе казал, че наближава моментът да каже на баща си кой е той всъщност. Вече разбирах смисъла на думите му.
В съзнанието ми изникнаха десетки въпроси. Откога датираше тяхната връзка? Сериозни любовници ли бяха били? Изглежда, достатъчно сериозни до момента на смъртта на Франк. И естествено въпрос номер едно: означаваше ли това, че Джон е убил Франк?
— Кога си ги направил?
— Вечерта преди Франк да бъде убит. Проследих ги от Бостън по пътя до Удбридж и се повъртях наоколо с фотоапарата. Снимах ги, когато бяха на верандата. Използвах телеобектив.
— А в събота? Видя ли го и в събота?
— Не. Тогава отидох към обяд. Колата на Джон не беше там. Франк прекара по-голямата част от деня, поправяйки лодката си. Ти пристигна, когато той току-що се бе прибрал.
— Значи си ме видял?
Крейг кимна.
— Видях те да пристигаш и после да си тръгваш. Прецених, че е малко вероятно да направя интересни снимки, дори приятелят му да дойде, докато ти си там.
— Значи не си видял кой е убил Франк?
— Не съм.
Замислих се за секунда.
— А видя ли някой друг да влиза в къщата му?
— Не. В интерес на истината, върнах се събота вечерта, но след като отново не видях колата на любовника му, обърнах и се прибрах.
— И по кое време беше това?
— Към девет.
— Имаше ли някакви признаци, че Франк още е бил жив?
— Не — отговори без замисляне Крейг. — Нека уточня: допуснах, че е там, защото видях колата му както си бе паркирана, но самия него не съм го виждал. Обърнах, без да се бавя, и се върнах.
— Уф… — Обхванах главата си с ръце и се замислих над току-що наученото. — Как си разбрал за Франк и Джон? — И понеже не ми отговори, настоях: — Крейг? Кажи ми!
— Е, добре… Прехванах електронната му поща у дома му.
— Не ми беше известно, че това е възможно.
— Няма значение, аз мога да го направя — отговори Крейг. — Не е чак толкова трудно, ако знаеш как се прави. Както и да е, разбрах, че получава съобщения от някой на име Джон, а от текста на съобщенията ставаше ясно, че те са много добри приятели. Научих, че планират да прекарат заедно уикенда в Удбридж. Реших да отида и аз там с фотоапарат и да видя дали ще мога да направя някоя по-интересна снимка.
— За да го изнудваш! Франк?
— Не исках парите за себе си — протестира Крейг. — Исках да го принудя да даде разрешение за финансирането, което „Ревиър“ така или иначе ни дължеше.
— Това се нарича изнудване, Крейг!
— И така да е. Обаче Франк се беше запънал за сделката! — каза Крейг, чийто гняв малко по малко се връщаше. — Трябваше да опитам всичко възможно.
— Не, не всичко! О, господи! — Прекарах ръка през косата си. — Споменавал ли си пред полицията за всичко това?
— Не — отговори Крейг.
— И защо не?
— Мислех, че ще си навлека по-големи неприятности. Макар да не съм изнудвал Франк, не бях сигурен как ще го възприеме полицията. И най-сетне, не исках да ставам един от заподозрените.
— А замислял ли си се за мен? Много добре знаеше за моите неприятности. Не ти ли мина през ума, че можеш да ми помогнеш?
— Помислих и за това, Саймън. Честно ти казвам. Но прецених, че в светлината на онова, на което бях станал свидетел, подозренията срещу теб се засилват. Никога не съм допускал, че ти си убил Франк. Но не желаех да давам на полицията повече козове срещу теб.
— О, не говори глупости — спрях го аз. — Ако полицията беше научила за Джон, това щеше да открие цяла нова следа за разследване. Следа, водеща встрани от мен. Просто те е било страх да не се самоинкриминираш. — Крейг определено се чувстваше неудобно. — Добре, трябва да тръгвам. Мога ли да ги задържа? — Посочих с брадичка снимките в ръцете си.
— Бих предпочел да не го правиш — отговори ми неуверено Крейг.
— Налага се. И без това негативите остават у теб. Можеш да си извадиш още, когато пожелаеш. — Сложих снимките в плика и тръгнах към вратата.
— Саймън, чакай! Трябва да поговорим за прототипа…
— Не, Крейг, ако изобщо се налага да правя нещо, то е да докажа невинността си. А ти се безпокой за „Нет коп“, колкото ти е угодно. Лично аз пет пари не давам.