Когато се прибрах у дома, беше към обед. Лиза бе идвала и си бе заминала, вземайки своите неща. Апартаментът — беше ни изглеждал претъпкан — бе празен и чужд.
Извадих снимките, направени от Крейг, и отново ги прегледах.
Беше ли Джон убил Франк? И ако беше, то защо? Напълно възможно бе двамата да са се скарали за нещо. Но аз нямах доказателства за това. А дори да имах, Джон изглеждаше крайно невероятен убиец. От друга страна, все още не можех напълно да възприема Франк и Джон като любовници. Започвах да осъзнавам, че животът на Франк бе имал страна, за която не само че нищо не знаех, а дори не бях подозирал, че е съществувала — страна, която съвсем лесно можеше да предложи мотив за убийство.
Интересно как би реагирала Лиза на такова разкритие. С нея нямахме приятели, които бяха откровено гей. Знаех, че се придържа към либералния възглед, че сексуалният живот на хората си е тяхна лична работа. На хората, да; но така ли щеше да мисли, когато ставаше дума и за баща й? Наистина не можех да си представя реакцията й.
Хвърлих снимките на масата. Бях ядосан. Не защото Франк се бе оказал гей, а защото бе мамил Лиза през всичките тези години. И през цялото време бе водил двойствен живот, без дори да й намекне. Това, че и аз бях един от неосведомените, не ме вълнуваше чак толкова — но да крие от дъщеря си? Това ме вбесяваше. Сега, след като вече бе мъртъв, разкриването на подобна тайна бе многократно по-деликатно, отколкото можеше да бъде, докато още бе жив. Не само си бе отишъл, но сега и споменът на Лиза за него щеше да бъде осквернен. Тя щеше да вижда всичко, което той бе правил в съвсем друга светлина.
Не бях сигурен дали ще мога да запазя наученото в пълна тайна. Но реших поне да крия тези снимки от Лиза колкото се може по-дълго.
21.
„Тетраком“ трябваше да направи презентация на продукта си в три часа същия следобед. Необходимо беше да присъствам. Пристигнах в офиса към един, с надеждата да поговоря насаме с Джон по време на обедната почивка. Оказа се, че той е в Лоуъл, където бе неговата „Национални постелки“.
Боб Хехт и ръководството на „Тетраком“ си разбираха от работата. Всички бяха завършили бизнес администрация, бяха подготвяли и участвали в стотици презентации и това определено им личеше. Контрастът с първичния ентусиазъм на смазващата целеустременост на Крейг бе любопитен и очевиден. Не бях сигурен кой от двата подхода предпочитам — може би този на Крейг, защото олицетворяваше борбата. Но методът на „Тетраком“ бе разработен специално за претенциозната публика на инвестиционните фирми. Дори бюстът на Пол Ревиър изглеждаше заслушан с уважение.
Присъствахме всички с изключение на Джон: Гил, Арт, Даян, Рави, Даниел и аз. Разбира се, аз и Даниел нямахме право да гласуваме. Арт бе дошъл в последния възможен момент от обед и погледът му бе леко замъглен.
Когато Боб Хехт приключи, Даян му поблагодари и попита има ли въпроси. Погледнах към Арт, но той изглеждаше дълбоко заинтригуван от долния десен ъгъл на жълтия си бележник. Гил зададе неясен и сложен въпрос дали консолидацията сред клиентите на „Тетраком“ може да засили ролята на крайните потребители в пазарните механизми и по този начин да се стигне до снижаване нормата на печалбата при доставчиците. Хехт имаше готов отговор, както следваше да се очаква от випускник на бизнес школа. Представих си как Крейг би реагирал с „Ъ?“ на подобен въпрос. Рави се поинтересува каква заплаха представляват производителите от Източното крайбрежие. Даниел попита какъв е рискът фондовият пазар да се насити на акции в областта на телекомуникациите към момента, когато „Тетраком“ заплува в пазарни води. Все добри въпроси, които получиха отлични отговори. Даян изглеждаше много доволна.
И точно когато Даниел бе започнал да формулира уточнение към последния си въпрос, се разнесе ниско изръмжаване. Погледнахме едновременно към Арт, който теглеше дебели линии в дъното на отворената страница на бележника си, сякаш се бе опитвал окончателно да задраска нещо, написано там.
Даян повдигна вежди, подканвайки Даниел да продължи. И тогава Боб Хехт направи грешката.
— Да, сър? — усмихнато се обърна той към Арт.
Вероятно си мислеше, че трябва да чуе евентуалните възражения на всички, от които зависи вземането на управленчески решения. Нямаше представа колко глупава е тази надежда.
— Ъ? — каза Арт и вдигна поглед, сякаш току-що се събуждаше от дълбок сън. Погледът му, само допреди малко размътен, сега опасно блестеше. Лицето му бе зачервено.