— Не е вече спокоен, така ли?
— Да. Откакто получи първия пристъп. Понякога изглежда напрегнат, разтревожен, като… като преди. Това, разбира се, отминава, но после отново се проявява, въпреки усилията ми да го разсея, въпреки старанията на Педро, когото той много обича… като истински баща.
— Значи сте осиновили мелез! — рече Мартин и я погледна.
Ева сви рамене.
— Идеята беше негова. Ще видите, че се е променил в някои отношения.
Повървяха мълчаливо, сетне тя най-неочаквано подхвана с глас, задавен от отчаяние.
— С години живяхме тук щастливо, а ето че сега ме е страх. Макар толкова много да се грижа за него, той е постоянно неспокоен. Боя се, че го преследват спомени, а може би и… привидения. Предната нощ — продължи тя, като го улови за ръката — се стресна насън. И гледаше така, сякаш пак, както някога, има халюцинации. Спомняте ли си? И вие го познавате оттогава. Гледаше, а не ме виждаше. Лицето му бе обляно в пот. Заекваше. Вероятно е сънувал ужасен кошмар. Сред нищо незначещите думи долових: „Евреите! Евреите!“, изречено с голямо отчаяние.
Мартин сподавено възкликна.
— За бога, и вие не ми напомняйте миналото — добави глухо той.
— Шепнеше: „Евреите, евреите!“ Съвсем ясно го чух.
— Шест милиона евреи — все така тихо продължи Мартин и изведнъж викна: — Млъкнете! И аз съм изживявал същото, макар да бях само един лейтенант. Това мъчение продължава толкова години и с времето става още по-жестоко.
— Да, но вие не сте с болно сърце — грубо му възрази Ева. — Нима не разбирате, че има опасност той да стане жертва на собствените си спомени, че угризението може да го убие. Да, сега съм напълно сигурна, заради угризенията е. Неотдавна води дълги разговори с падре-то и не пожела да ми каже…
— Той и свещеник!
— Винаги е бил в добри отношения с него, също и с останалите местни хора. Всички го обичат… но откакто здравето му се разклати, падрето го посещава най-малко веднъж седмично. Не са на добро тези техни срещи. И всеки път е все по-напрегнат… Кой знае дали не е разкрил истинската си самоличност пред божия служител! И дали той не го заплашва с вечни мъки в ада. И не изисква от него пълно разкаяние, прекалено тежко самонаказание?
— Шест милиона евреи — пак прошепна Мартин.
— А може би му е внушил да се предаде на човешкото правосъдие като изкупление!
Мартин се сепна. Самият той се бе чувствувал толкова окаян през последните години, че и на него неведнъж му се бе приисквало да стори същото. Ала винаги бе отблъсвал с ужас подобно желание.
— Вероятно вие виждате всичко в най-черни краски, Ева — опита се да я утеши той.
— И така да е, не знам… Все пак сигурна съм, че още е възможно да се справя, да прогоня далеч от него привиденията, стига да не му се напомня за тях. Ето, през деня е спокоен, нощите са тежки. Затова и когато поиска да ви види, аз се постарах да го разубедя. Но той настояваше…
— Обещавам ви да не споменавам за миналото.
— Благодаря.
Бяха стигнали до фермата — на следващия завой тя изникна пред очите им, обградена от големи дървета, но с достатъчно разстояние между тях, за да минават слънчевите Лъчи, и опасана от лехи с учудващо разнообразни цветя и редки растения, които скриваха изцяло долната част на постройката. Озовал се неочаквано пред това богатство на цветове и пред странната хармония, излъчваща се от цялата обстановка, Мартин възкликна. Изненадата му разсея донейде тревогите на Ева, тя доволно се усмихна и каза:
— Градината ни. Няма друга като нея в страната. Но бяха нужни дълги години труд.
— Вие ли я подредихте?
— Аз му помагах колкото можех, но истинският създател е той. Още с пристигането ни се захвана за работа… със страст, която го поглъщаше изцяло и го накара веднага да забрави за страданията, преживени в Германия. Първите няколко седмици чертаеше плана на къщата, която смятахме да построим на мястото на старата, правеше и проекти за градината. Трудеше се денонощно. Разбрах, че това занимание, което го поглъщаше, му влияе благотворно. Когато завърши плановете, започнахме строежа и същевременно търсехме навсякъде цветята и растенията, които желаеше да посади. Не малко открихме в тропическата джунгла, също и във високите планини. Докарахме тонове пръст. Казах ви, че ни бяха нужни много години. Но си е струвало да положим толкова труд, нали?