Той погледна към ъгъла на палатката, където котката лежеше в скута на Задача и мъркаше доволно. Усмихнатото дете я галеше по пухкавия корем.
— Колко очарователно — измърмори Закат със странно меланхоличен тон.
После императорът на необятната Малореа се изправи и се приближи към дивана, където Дурник придържаше лейди Поулгара.
— Кралице моя — каза той и се поклони пред нея с уважение. — Красотата ви надминава всички доклади, които съм получавал.
Поулгара отвори очи и го погледна спокойно. Дива надежда обзе Се’недра. Поулгара беше в съзнание.
— Любезен сте, милорд — каза Поулгара със слаб глас.
— Вие сте моя кралица, Поулгара — каза Закат, — и сега разбирам вековния копнеж на моя бог по вас.
Той въздъхна и отново потъна в обичайната си меланхолия.
— Какво ще правите с нас? — попита Дурник. Закат въздъхна отново.
— Богът на моя народ не е нито добър, нито внимателен — каза той на ковача. — Ако бяха оставили на мен да подредя нещата, може би всичко щеше да е различно. Но както и да е, никой не е питал мен. Аз съм ангарак и трябва да се подчиня на волята на Торак. Сънят на бога Дракон става доста неспокоен и трябва да изпълнявам заповедите му. Макар че това ме наранява дълбоко, трябва да предам вас и вашите приятели на кролимите. Те ще ви заведат при Зедар, ученика на Торак в Ктхол Мишрак, Града на Нощта, където той ще реши съдбата ви.
Трета част
Малореа
Глава 19
Останаха почти цяла седмица в императорския двор като лични гости на император Закат, на когото, по непонятни причини, тяхната компания доставяше някакво меланхолично удоволствие. Настаниха ги поотделно в копринени палатки и шатри, обслужваше ги домашната прислуга на Закат. Императорът лично се погрижи да имат всички удобства.
Този странен човек с тъжни очи озадачаваше принцеса Се’недра. Макар че беше самото олицетворение на вежливостта, тя потръпваше при спомена за разговора му с крал Гедел. Неговата безцеремонност беше потискаща, защото той сякаш никога не губеше присъствие на духа. Освен това май изобщо не спеше. Когато изпитваше необяснима потребност да разговаря с някого, изпращаше да повикат Се’недра, често посред нощ. Никога не се извиняваше, че нарушава съня й. Явно и през ум не му минаваше, че тези покани може би й създават известно неудобство.
— Къде е получил военното си образование крал Родар? — попита Закат по време на един от среднощните им разговори. — Нищо от информацията, която имам, дори и не подсказваше за този негов талант.
Императорът беше потънал в пурпурните възглавнички на мекото кресло, по лицето му играеше златистата светлина от свещите, котката дремеше в скута му.
— Всъщност не знам, ваше величество — отговори Се’недра, докато подръпваше разсеяно ръкава на копринения халат, който й бяха дали скоро след пристигането им. — Аз се запознах с Родар миналата зима.
— Много странно — замислено продължи Закат. — Винаги сме смятали, че той е стар глупак, влюбен до уши в младата си жена. Никога не сме го приемали като евентуална заплаха. Насочихме цялото си внимание към Бранд и Анхег. Бранд стои твърде настрана, за да е добър лидер, а Анхег е прекалено непостоянен, за да ни създаде сериозно безпокойство. И изведнъж като че ли от нищото се появява Родар и поема нещата в свои ръце. Алорните са една загадка, нали? Как може да ги понася едно разумно толнедранско момиче като теб?
Тя се усмихна и каза малко троснато:
— Имат някакъв чар, ваше величество.
— Къде е Белгарион?
Въпросът бе зададен без никакво предупреждение.
— Нямаме представа, ваше величество — уклончиво отвърна Се’недра. — Лейди Поулгара побесня, когато той изчезна.
— Придружен от Белгарат и Келдар — добави императорът. — Чухме, че ги търсят. Кажи ми, принцесо, дали той случайно не носи със себе си Ктраг Яска?
— Ктраг Яска?
— Горящият камък. Вие на запад го наричате Кълбото на Алдур.
— Не ми е разрешено да обсъждам това, ваше величество — отвърна малко превзето тя, — и съм уверена, че сте прекалено благовъзпитан, за да се опитате да изтръгнете информацията от мен.
— Принцесо! — укорително възкликна той.
— Съжалявам, ваше величество — извини се тя и му се усмихна с онази усмивка на малко момиченце, която винаги пазеше като последно оръжие.
Закат леко се засмя.