— Господарке Поул — прошепна съвсем тихо Дурник, — не трябва ли да съставим някакъв план?
— За какво, Дурник? — попита тя.
— За бягство, разбира се.
— Но ние не искаме да избягаме, Дурник.
— Така ли?
— Кролимите ни водят там, където искаме да отидем.
— Защо искаме да отидем в Ктхол Мишрак?
— Трябва да свършим нещо там.
— Единственото, което съм чувал за това място, е, че е лошо — каза той. — Сигурна ли сте, че не грешите?
Тя протегна ръка и я положи върху неговата.
— Скъпи Дурник, просто трябва да ми имаш доверие.
— Разбира се, господарке Поул — отвърна бързо той. — Но не трябва ли да знам какво да очакваме? Ако се наложи да ви защитавам, трябва да съм подготвен.
— Щях да ти кажа, ако знаех, Дурник, но всъщност не знам какво да очакваме. Знам само, че ние четиримата трябва да отидем в Ктхол Мишрак. Ще има нужда от нас, за да може това, което ще се случи там, да бъде доведено докрай. Всеки от нас ще има да свърши по нещо.
— Дори и аз ли?
— Особено ти, Дурник. В началото не разбирах кой си ти всъщност. Затова се опитах да те спра да не идваш. Но сега вече разбирам. Трябва да си там, защото ще направиш нещото, което ще насочи цялата развръзка в едната или в другата посока.
— Какво е то?
— Не знаем.
Той отвори широко очи и попита обезпокоено:
— Ами ако сбъркам?
— Мисля, че няма — увери го тя. — За мен е ясно, че нещото, което ще направиш, ще произлезе напълно естествено от това кой и какво си ти. — Тя му се усмихна и добави: — Няма да можеш да сгрешиш, Дурник, също както не можеш да излъжеш, измамиш или откраднеш. Отвътре ще ти дойде да го направиш правилно, така че не се тревожи.
— Много добре го казахте, господарке Поул, но ако нямате нищо против, ще се тревожа по малко, само наум, разбира се.
Тя се засмя, погледна го гальовно и каза:
— Скъпи Дурник, какво щяхме да правим без теб? — И стисна импулсивно ръката му.
Дурник се изчерви и се опита да извърне поглед, но грейналите й очи бяха приковали неговите и той се изчерви още повече.
След като минаха през трепетликовата гора, навлязоха в необичайно мрачна местност. От гъсто преплетените бурени стърчаха бели заоблени каменни блокове — като надгробни плочи в отдавна изоставено гробище. Изсъхнали дървета протягаха кривите си клони към облачното небе като умоляващи ръце. Хоризонтът пред тях беше затулен с огромен облак, толкова черен, че изглеждаше почти синкав. За свое учудване Се’недра забеляза, че облакът изобщо не се движи. Наоколо нямаше никакви признаци за човешко присъствие, а посоката, която следваха, дори не беше по отъпкана пътека.
— Никой ли не живее там? — попита принцесата Поулгара.
— Ктхол Мишрак е изоставен град, ако не се смятат няколкото кролими — отговори магьосницата. — Торак е разрушил града и е изгонил жителите в деня, в който баща ми заедно с крал Черек и синовете му са откраднали Кълбото от желязната кула.
— Кога е било това?
— Много отдавна, Се’недра. Доколкото успяхме да определим, било е точно в деня, когато сме се родили двете с Белдаран и майка ни е умряла. Малко ни е трудно да кажем със сигурност. В онези времена бяхме доста небрежни към времето.
— Щом майка ви е умряла, а Белгарат е бил тук, кой тогава се е грижил за вас?
— Белдин, разбира се — каза с усмивка Поулгара. — Не беше много добра майка, но правеше каквото може, докато татко се върне.
— Затова ли си толкова привързана към него?
— Това е една от причините.
Зловещият облак бе все така неподвижен. Простираше се по цялото небе като планинска верига.
— Много странен облак — каза Дурник и се вгледа в гъстата черна пелена над тях. — Зад нас идва буря, но този облак изобщо не мърда.
— Той не се движи, Дурник — обясни Поулгара. — Не се е движил никога. Когато ангараките са построили града, Торак го е поставил отгоре, за да го скрие. Оттогава стои там.
— От колко време?
— Около пет хиляди години.
— Слънцето никога ли не грее тук?
— Не.
Кролимите започнаха да се оглеждат неспокойно и накрая Уртаг заповяда да спрат.