— Война ли има някъде? — попита Силк.
— Поне така казват. Някъде долу в Мишрак ак Тул.
Силк изсумтя.
— Никога не съм виждал тули, които се бият добре.
— Не са тули. Разправят, че били алорни. Имали кралица, ако можете да си представите такова нещо, и тя се канела да покори тулите.
— Кралица? — присмя се Силк. — Тогава не е кой знае каква армия. Нека тулите се оправят сами.
— Кажете това на малореанците — изсумтя надракът.
— Сега ли я вари тази бира? — попита Силк, когато гостилничарят се върна с четири големи чаши.
— Има и други кръчми, приятелю — отговори му той. — Ако не харесваш тази, върви и намери друга. Това ще струва дванайсет монети.
— По три монети на чаша? — възкликна Силк.
— Времената са тежки.
Силк му плати, като не спря да мърмори.
— Благодаря — каза надракът, с когото седяха и взе едната чаша.
— Няма за какво — каза Силк кисело.
— Какво правят малореанците тук? — попита Белгарат.
— Прибират всеки, който може да стои на краката си, вижда и чува. Събират доброволците насила, така че е малко трудно да откажеш. Кролимите също са на тяхна страна. Те пък излагат на явен показ ножовете си за изкормване, като намек какво може да се случи на този, който се осмели да протестира.
— Май беше прав, когато каза, че сме избрали неподходящо време да слезем от планината — каза Силк.
Надракът кимна.
— Кролимите казват, че Торак се размърдва в съня си.
— Това не са добри новини — въздъхна Силк.
— Е, наздраве. — Надракът вдигна чашата си. — Намерихте ли нещо, което си заслужава, докато копахте в планината?
Силк поклати глава.
— Всичко на всичко няколко малки жили. Търсихме в коритата на потоците. Нямаме подходящи съоръжения да проследим жилата в скалата.
— Никога няма да забогатеете, ако клечите до някое поточе и пресявате чакъл.
— Ще се оправим — сви рамене Силк. — Някой ден, когато намерим голяма жила, ще съберем достатъчно пари и ще си набавим някои съоръжения.
— Някой ден от небето може да потече и бира.
Силк се усмихна.
— Мислил ли си някога да си вземеш партньор? — попита необръснатият надрак.
— Бил ли си горе преди? — попита Силк.
Надракът кимна.
— Достатъчно често, за да разбера, че не ми харесва, но още по-малко бих искал да се озова в армията.
— Нека си поръчаме по още едно питие и да поговорим за това — предложи Силк.
Гарион се облегна назад и опря рамене в грубата дървена стена. Надраките не изглеждаха чак толкова лоши, ако успееш да пробиеш грубостта в природата им. Говорът им беше грубичък, физиономиите им навъсени, но те, изглежда, не изпитваха онази ледена неприязън към външни хора, която беше забелязал сред мургите.
Остави разума си да се върне към това, което надракът беше казал за кралицата. Отказа се бързо от мисълта, че някоя от кралиците, останали в Рива, може да придобие такава власт при каквито и да било обстоятелства. Оставаше леля Поул. Беше твърде вероятно информацията на надраките да е малко изопачена, но все пак беше възможно в отсъствието на Белгарат леля Поул да е взела нещата в свои ръце, макар че не беше типично за нея. Какво чак толкова се бе случило, та да я накара да прибегне до такива крайности?
Следобедът течеше бавно. Все повече мъже в кръчмата се напиваха. Някои залитаха, избухнаха побоища. Техният приятел се напи здравата, отпусна глава върху ръцете си и захърка.
— Мисля, че научихме всичко, което може да се научи тук — тихо каза Белгарат. — Да потегляме. От това, което каза нашият приятел, мисля, че идеята да нощуваме в това селище не е добра.
Силк кимна. Надигнаха се от масата и си проправиха път през тълпата до страничната врата.
— Да вземем някакви запаси? — попита дребният мъж.
Белгарат тръсна глава.
— По-добре да се измъкваме оттук колкото може по-скоро.
Развързаха конете и отново поеха по мръсната червена улица. Яздеха бавно, за да не предизвикват подозрение, но Гарион чувстваше напрежението, което оставяха зад гърба си в това неприветливо мръсно селище. Имаше нещо заплашително във въздуха, дори късното следобедно слънце изглеждаше помрачено от невидим облак. Докато минаваха покрай последната разнебитена къща в края на склона, чуха тревожен вик откъм центъра. Гарион бързо се обърна и видя дружина от двайсетина мъже в червени туники, които препускаха в галоп към кръчмата, която те бяха напуснали преди малко. Облечените в червено странници скочиха от конете си и веднага завардиха всички врати, за да препречат пътя за бягство на тези, които бяха останали вътре.