— Кучета?
— Не съвсем. Това са кролими, но са много особени. Когато ангараките построиха града, Торак реши, че има нужда от някой да пази околностите. Някои кролими се съгласиха доброволно да приемат нечовешка форма. Промяната е завинаги.
— Справял съм се кучета и преди — каза уверено Силк.
— Но не и като тези. Да се опитаме да ги надбягаме. — Гласът на Белгарат не звучеше много убедително.
Пришпориха конете в галоп. Клоните ги удряха в лицата и Гарион вдигна ръка, за да се предпазва. Изкачиха се на едно малко възвишение и се спуснаха от другата страна. Лаят зад гърба им се приближаваше.
Конят на Силк се препъна и той едва не падна от седлото.
— Така няма да стане, Белгарат — каза Силк, когато Белгарат и Гарион спряха конете си. — Следите ни са твърде ясни в тази почва.
Белгарат вдигна ръка и за момент се заслуша. Силният лай беше твърде близко.
— И бездруго ни настигат — съгласи се старецът.
— По-добре да измислиш нещо — каза Силк и погледна нервно назад.
— Работя по въпроса — каза Белгарат и вдигна глава, за да подуши въздуха. — Да продължим. Усещам миризмата на застояла вода. Областта е осеяна с блатисти езера. Можем да прикрием следите си в някое по-голямо.
Продължиха по склона към долината. Миризмата на застояла вода се засилваше.
— Ей там — посочи Гарион една кафява бара сред белите стъбла на дърветата.
Блатото беше доста голямо — широко пространство от воняща мазна вода на дъното на обрасло корито. От водата стърчаха дървета. Безлистните им клони приличаха на животински лапи, издигащи се в няма молитва към безразличната небе.
Силк сбърчи нос и каза:
— Вони достатъчно силно, за да скрие всяка друга миризма.
— Ще видим — отвърна Белгарат. — Това може да заблуди обикновено куче, но не забравяйте, че хрътките на Торак наистина са кролими. Те могат и да мислят, така че няма да разчитат само на нюха си.
Вкараха насила конете в смрадливата мътна вода и зацапаха навътре, като често сменяха посоката, криволичейки между дънерите. Конските копита размътиха изгнилата растителност по дъното и се разнесе още по-непоносима миризма.
Лаят на хрътките се приближаваше и в него вече се усещаше настървение и глад.
— Вече стигнаха до брега на блатото — каза Силк, като вдигна глава и се заслуша.
Сред преследвачите настъпи кратко объркване.
— Дядо — извика Гарион и рязко дръпна юздите. Точно пред тях, в дълбоката до колене кафява вода стоеше черно куче. От устата му течаха лиги. Беше огромно, почти колкото кон, и в очите му гореше злобен зелен пламък. Предните му лапи и гръдният кош бяха масивни, а зъбите, които се подаваха от устата му, бяха дълги поне една стъпка и се закривяваха надолу между разпенените бърни.
— Хванахме ви — излая то, като сякаш дъвчеше думите с разкривената си уста. Гласът му беше металически, остър.
Силк моментално бръкна за една от скритите си ками.
— Остави — каза му Белгарат. — Това е само проекция, сянка.
— И може да прави това? — попита с изумление Силк.
— Нали ви казах, че това са кролими.
— Гладни сме — каза кучето с огнени очи. — Скоро ще се върна с приятелите си и ще хапнем човешко месо.
След това сянката проблесна и изчезна.
— Те вече знаят къде сме — каза с тревога Силк. — По-добре направи нещо, Белгарат. Можеш ли да използваш магии срещу тях?
— Това просто ще разкрие още по-ясно къде се намираме. Има и други същества наоколо освен кучетата.
— Мисля, че трябва да рискуваме. Нека се притесняваме за нещата едно по едно. Видя ли му зъбите?
— Идват — каза Гарион напрегнато.
Зад тях ясно се чуваше плискането на водата.
— Направи нещо, Белгарат!
Небето над главите им се смрачи и въздухът стана потискащо тежък. В далечината се чу тътен на гръмотевица. През гората сякаш премина дълбока въздишка.
— Продължавайте — каза Белгарат и те продължиха да газят през кафявата вода към другия край на блатото.
Трепетликите на брега обърнаха нагоре сребристите си листа, сякаш огромна бяла вълна разтърси гората.
Хрътките бяха съвсем близо и победният им лай огласяше гората.
Внезапно проблесна искряща синьо-бяла светкавица, после се чу силен гръм. Небето над тях се разтвори и се изсипа пороен дъжд. Вятърът свистеше, късаше листата на трепетликите и ги вееше във въздуха. Дъждът валеше косо и скриваше всичко на разстояние няколко стъпки.