— Защо, Зедар? — попита тихо леля Поул. — Защо измени на Господаря?
В гласа й се четеше странно съчувствие.
— За да спася Кълбото — отвърна той тъжно. — Това поне беше първоначалната идея. То ме притежава от момента, в който го видях. След като Торак го открадна от Господаря, Белгарат и останалите започнаха да кроят планове как да си го върнат със сила, но аз знаех, че ако Алдур не се намеси и не удари директно Торак, нямат никакви шансове, а Алдур нямаше да го направи. Помислих си, че ако силата не успее да го върне, измамата може и да успее. Ако кажех на Торак, че съм негов съюзник, той можеше да ми се довери, а аз на свой ред да открадна Кълбото от него.
— И какво стана, Зедар? — Въпросът й беше много прям.
— О, Поулгара! — Гласът на Зедар бе приглушено стенание. — Не можеш да си представиш. Бях сигурен в себе си, толкова сигурен, че мога да запазя ума си от влиянието на Торак, но не се оказах прав. Сгреших… сгреших. Умът и волята му ме завладяха. Сграбчи ме в ръцете си и сломи съпротивата ми.
В гласа на Зедар имаше ужас.
— Той прониква до самата ти същност, до дълбините на душата ти. Знам, че Торак е отвратителен, по-зъл, отколкото можеш да си представиш, но когато ме повика, трябва да отида, и каквото поиска от мен, трябва да го направя, дори цялата ми душа да крещи срещу него. Дори сега, когато спи, пръстите му са стиснали сърцето ми.
Последва ново стенание.
— Не знаеше ли, че е невъзможно да се противопоставиш на един бог? — попита леля Поул със състрадание. — Не беше ли гордост, Зедар? Не беше ли прекалено уверен в себе си, прекалено сигурен, че можеш да го измамиш и да скриеш намеренията си от него?
— Може би — призна Зедар с въздишка. — Алдур беше добър господар. Никога не налагаше ума си върху мен, затова не бях подготвен за това, което Торак направи с мен. Торак не е внимателен. Той взима каквото поиска, дори ако трябва да изтръгне душата ти — за него това няма никакво значение. Ще откриеш силата му, Поулгара. Много скоро той ще се събуди и ще унищожи Белгарион. Дори кралят на Рива не е достоен съперник за ужасния му ум. И тогава Торак ще се ожени за теб, както винаги казва. Не му се противи, Поулгара. Спести си страданието. Накрая ще отидеш при него. Ще отидеш дори с желание, с нетърпение.
Зад желязната врата се чу драскане и бързи стъпки.
— Дурник! — извика силно леля Поул. — Не!
— Какво става? — попита Гарион.
— Това чакахме — пое дъх Белгарат. — Отвори вратата.
— Махни се, глупак такъв! — извика Зедар.
Чу се силен трясък — шум от две тела, които се сгромолясват върху мебелите.
— Предупреждавам те! — извика Зедар. — Махни се!
Чу се силен удар на юмрук, който среща кост.
— Зедар! — изкрещя гръмко Белгарат и задърпа вратата.
От стаята се разнесе нов силен трясък.
— Дурник! — изпищя леля Поул.
С внезапна ярост Белгарат вдигна стиснатия си юмрук, събра пламналата си воля и удари заключената врата. Силата на тласъка изби вратата от пантите, сякаш беше от хартия.
Стаята беше сводеста, таванът се крепеше на почернели от времето железни колони. Погледът на Гарион обхвана цялата стая със странно безразличие, сякаш всичките му чувства бяха изчезнали. Видя Се’недра и Задача, притиснати в прегръдка до стената. Леля Поул стоеше като закована на мястото си с широко отворени невярващи очи, приковани в неподвижното тяло на ковача. Той лежеше сгърчен на пода, а мъртвешки бледото му лице можеше да означава само едно. Истината връхлетя Поулгара изведнъж, истината за безвъзвратната загуба.
— Не — извика тя. — Дурник, не!
Изтича към безжизнения мъж, падна на колене до него и го придърпа към себе си със сърцераздирателен вик.
Гарион видя и отстъпника Зедар за първи път. Магьосникът беше втренчил поглед в Дурник. По лицето му се четеше разкаяние — той съзнаваше, че е извършил нещо, което го лишава от всяка възможност за опрощение.
— Глупак такъв — измърмори той. — Защо? Защо ме предизвика да те убия? Изобщо не исках да го направя.
Тогава Белгарат, неумолим като самата смърт, се втурна през разпилените развалини и се спусна към мъжа, когото някога бе нарекъл свой брат.
Зедар се сви пред гнева на стария магьосник.
— Не исках да го направя, Белгарат — каза той разтреперан, вдигнал ръце, за да се предпази от гнева му. — Този глупак се опита да ме нападне. Той…
— Ти… — извика Белгарат през стиснати от омраза зъби. — Ти… ти…
Но не можа да изрече нито дума. Гневът беше го лишил от възможността да говори. Вдигна ръце и ги стовари върху лицето на Зедар. Зедар отстъпи, но Белгарат го последва, блъскаше го и го удряше с юмруци.