Белгарат пое шумно дъх, когато Торак вдигна обезобразената си лява ръка, за да прогони последните следи от съня си, и с дясната потърси пипнешком масивната дръжка на Ктрек Гору.
— Гарион — каза остро Белгарат.
Но все още замаян от силите, концентрирани върху него, Гарион можеше само да наблюдава събуждането на бога. Една част от него искаше да се освободи, а ръката му се опита да вдигне меча.
„Не още“ — прошепна гласът.
— Гарион — почти извика Белгарат и се спусна покрай замисления млад мъж, за да се нахвърли върху сънения бог на мрака.
Ръката на Торак пусна дръжката на меча, сграбчи туниката на Белгарат и вдигна стареца във въздуха, сякаш беше дете. Желязната маска се изкриви в грозен смях. После волята на бога, подобна на силен вятър, го захвърли през стаята, разкъсвайки туниката му. Нещо проблесна между пръстите на Торак и Гарион осъзна, че това е сребърният амулет на дядо му — лъскавият амулет на Стария вълк. По някакъв странен начин медальонът беше центърът на силата на Белгарат, а сега лежеше в желязната хватка на древния му враг.
Богът на мрака бавно се изправи над тях с меч в ръка.
— Гарион! — извика Се’недра. — Направи нещо.
С отмерени стъпки Торак се насочи с вдигнат меч към безжизнения Белгарат. И изведнъж на пътя му се изпречи леля Поул.
Торак бавно свали меча и се усмихна с отвратителната си усмивка.
— Моята невеста — каза той с гръмкия си глас.
— Никога, Торак — заяви тя.
— Значи най-после дойде при мен, Поулгара? — каза гърлено той, като напълно пренебрегна думите й.
— Дойдох да видя как умираш.
— Да умра, Поулгара? Аз? Не, милата ми невеста, не си дошла за това. Моята воля те извика, за да се изпълни Пророчеството. Сега ти си моя. Ела при мен, любима.
— Никога!
— Никога ли, Поулгара? — В гласа му прозвуча престорено съжаление. — Тогава волята ми ще те подчини. Борбата ти ще направи победата ми по-сладка. Накрая ти ще бъдеш моя. Ела тук.
Силата на ума му беше всепоглъщаща.
— Не — прошепна Поулгара, стисна очи и извърна глава.
— Погледни ме, Поулгара — заповяда й той меко. — Аз съм твоята съдба. Всичко, което си обичала преди, ще се стопи и ще обичаш само мен. Погледни ме.
Безпомощна, Поулгара обърна очи и се вгледа в него.
Омразата и силата й сякаш се стопиха и по лицето й се изписа силен страх.
— Волята ти се разпада, любима — каза той. — Ела при мен.
Трябваше да му се противопостави! Объркването изчезна и Гарион най-после разбра. Това беше истинската битка. Ако леля Поул се предадеше, те бяха загубени. Всичко беше заради това.
„Помогни й“ — каза гласът в него.
„Лельо Поул! — изпрати мисълта си към нея Гарион. — Спомни си Дурник.“
Не знаеше как е разбрал, но беше сигурен, че това е единственото, което може да я върне към борбата. Затърси в спомените си образи на Дурник и й ги изпрати: силните ръце на ковача, сериозните му очи, тихия му глас и неизречената любов на кроткия мъж към нея, любовта, която беше същността на живота му.
Тя бе започнала да се движи несъзнателно — първата малка крачка в отговор на заповедта на Торак. Направеше ли тази стъпка, беше загубена. Но спомените на Гарион за Дурник я поразиха като гръм. Раменете й, които почти се бяха отпуснали, се стегнаха внезапно и очите й проблеснаха с нова сила.
— Никога — каза тя на застиналия, в очакване бог. — Няма да го направя.
Лицето на Торак бавно се смрази и очите му пламнаха.
Той събра цялата сила на волята си и я запрати срещу нея, но тя остана твърда въпреки това, хванала се здраво за спомените за Дурник. Те сякаш бяха нейната опора, която дори богът на мрака не можеше да разруши.
Безсилие и изумление се изписаха по лицето на Торак, когато разбра, че тя няма да се предаде и че любовта й никога няма да е негова. Беше победила и победата й се заби като нож в сърцето му. Ранен, вбесен, полудял от несразимата й воля, Торак вдигна лице и изрева — оглушителен животински вик на безсилие.
— Изчезнете и двамата тогава! Умри с баща си — извика той и вдигна меча си.
Без да трепне, леля Поул гледаше побеснелия бог право в лицето.
„Сега, Белгарион!“ — викна гласът в ума му.
Кълбото, студено и безжизнено по време на сблъсъка на леля Поул с обезобразения бог, изведнъж лумна и мечът на риванския крал пламна и заблестя, обливайки цялата зала в синя светлина. Гарион се втурна напред, вдигнал меча си, за да предпази беззащитната леля Поул.