Силата на волята му беше като огромна тежест.
— Няма да го направя — каза задъхано Гарион, замаян от ужасното въздействие. — Можеш да ме убиеш, но няма да се предам.
Лицето на Торак се изкриви, сякаш вечната му агония се засили от отказа на Гарион.
— Трябва да се предадеш — почти изстена той. — Ти си безпомощен пред мен. Подчини ми се.
— Не — извика Гарион и като се възползва от объркването на Торак, се претърколи изпод Ктрек Гору и се изправи.
Сега всичко беше ясно. Знаеше как може да победи.
— Чуй ме, ти, обезобразен и отчаян бог — каза той през стиснати зъби. — Ти си нищо. Твоят народ се страхува от теб, но не те обича. Ти се опита да ме накараш да те обичам. Опита да накараш леля Поул да те обича, но и двамата се отвърнахме от теб. Ти си бог, но си едно нищо. В цялата вселена няма едно живо същество няма нищо, което да те обича. Ти си самотен и дори да ме убиеш, аз пак ще съм победител. Ще прекараш остатъка от дните си в презрение и омраза.
Думите на Гарион поразиха сакатия бог като удар.
Кълбото, сякаш в тон с тях, заблестя наново, изпращайки към тъмния бог омразата си. Това беше събитието, което Вселената чакаше от самото начало. Затова беше дошъл Гарион сред руините на Града на мрака — не за да се бие с Торак, а за да го отблъсне.
С животински рев Детето на мрака се спусна с вдигнат меч срещу риванския крал. Гарион не се опита да избегне удара, а хвана дръжката на своя меч с две ръце и като го протегна напред, промуши потресения си враг.
Беше лесно. Мечът на риванския крал се заби в тялото на Торак и докато острието влизаше все по-дълбоко, Кълбото заблестя с ослепителна светлина.
Огромната ръка на Торак се разтвори и Ктрек Гору се сгромоляса на земята. Богът отвори уста, за да извика, и от нея бликна синя светлина. Торак започна да дере лицето си, дърпаше металната маска, за да разкрие обезобразеното си лице. От двете му очи потекоха сълзи, но и те приличаха на огън, защото мечът на риванския крал, забит в гърдите му, го изпълваше с пламъци.
Торак залитна назад. Мечът излезе от гърдите му, но огънят в тялото му остана. Той затисна с ръка раната си и между пръстите му излезе синя светлина, която озари развалините.
Обезобразеното му лице, набраздено от сълзи, се изкриви в предсмъртна агония. Той обърна обгореното си лице към небето и вдигна огромните си ръце. В предсмъртен ужас раненият бог извика към небесата: „Майко!“. Гласът му отекна в най-далечната звезда.
Остана дълго така, застинал с вдигнати умолително ръце. После залитна и се сгромоляса в краката на Гарион.
За секунда настъпи мъртва тишина. От устните на Торак се изтръгна нечовешки писък, който отекна в бездната, а тъмното пророчество отнесе със себе си сянката на Ктрек Гору.
Отново настъпи тишина. Облаците над тях спряха да се движат, звездите изчезнаха. Цялата вселена потрепери и спря. Настъпи момент на пълен мрак и покой. В тази секунда всичко, което съществуваше, което беше съществувало или щеше да бъде родено, се вля в пътя на единственото Пророчество. И ако преди винаги беше имало две, сега то беше едно-единствено.
После вятърът задуха, отначало леко, после по-силно и отвя застоялата миризма на Града на мрака, звездите изгряха отново като огнени бижута върху кадифената шия на нощта. Когато светлината се появи отново, Гарион се изправи изтощен над тялото на мъртвия бог. Мечът му продължаваше да проблясва в ръката му, а Кълбото тържествуваше в ума му. Знаеше, че в краткия момент, когато светлината бе изчезнала, двамата с Торак си бяха върнали нормалните размери, но беше прекалено изморен, за да се учудва.
Белгарат се измъкна замаян от мрачната гробница. Скъсаната верижка на медальона му висеше от стиснатия му юмрук. Старецът поспря за момент и се вгледа в Гарион и в мъртвия бог.
Вятърът свистеше в развалините. В далечината хрътките на Торак нададоха тъжен вой за своя мъртъв господар.
Белгарат изправи рамене, после със странен жест, подобен на този, който Торак бе направил преди да умре, вдигна ръце към небето и извика:
— Господарю! Всичко свърши!
Глава 24
Всичко свърши, но Гарион усещаше горчивия вкус на победата. Не е лесно за човек да убие бог, без значение колко зъл и жесток е той. И така, Белгарион, кралят на Рива, стоеше тъжен до тялото на победения враг, а сутрешният вятър вееше над Града на нощта.
— Съжаляваш ли, Гарион? — попита тихо Белгарат като сложи ръка на рамото на внука си.
— Не, дядо — въздъхна Гарион. — Предполагам, че не. Това трябваше да стане, нали?