— Заради мен, Гарион — прошепна тя.
— Ако мога, лельо Поул — каза той.
След това, без да знае защо, остави на земята меча на риванските крале и хвана с две ръце Кълбото. С леко щракване камъкът излезе от мястото си. Задача се приближи до Гарион с усмивка и също коленичи и хвана безжизнената ръка на Дурник. Като държеше Кълбото с две ръце, Гарион го постави върху гърдите на мъртвеца. Усещаше, че боговете са се събрали около тях и са се хванали за ръцете в кръг. Силна светлина запулсира в средата на кръга, а Кълбото, сякаш в отговор на тази светлина, заблестя в ръцете му.
Празната стена, която вече беше виждал веднъж, се появи отново — черна, непробиваема и няма. Също както беше направил в Пещерата на боговете, Гарион натисна силно с волята си самата смърт, като се опитваше да премине през нея и да измъкне приятеля си в света на живите.
Този път беше различно. Жребчето, което беше съживил в пещерата, беше живяло съвсем кратко и смъртта му, както и животът му, бяха крехки. То лежеше съвсем близко до бариерата, която разделяше живота и смъртта. Дурник обаче беше възрастен мъж и смъртта му, също като живота му, беше много по-силна. Гарион дръпна с всичка сила. Усещаше огромната сила на обединената воля на боговете, които се включваха в борбата му. Но бариерата не поддаваше.
„Използвай Кълбото“ — заповяда му гласът.
Този път Гарион насочи всичките сили, своята и тази на боговете, върху кръглия камък в ръцете си. Той проблесна, помръкна и отново проблесна.
— Помогни ми — заповяда Гарион.
Изведнъж, сякаш го разбра, Кълбото избухна в силна и ярка светлина. Бариерата започна да отслабва.
С окуражаваща усмивка Задача протегна ръка и я сложи върху Кълбото.
Бариерата се разпадна. Дурник си пое дъх и се изкашля.
Боговете отстъпиха, по неземните им лица се четеше дълбоко възхищение. Леля Поул извика с облекчение, обгърна с ръце Дурник и го привлече към гърдите си.
— Задача — каза детето на Гарион. Гарион се изправи на крака, изтощен от напрежението, и едва не се строполи.
— Добре ли си? — попита Се’недра, сгуши глава в рамото му и преметна ръката му върху своите крехки рамене.
Той кимна, въпреки че краката му се огъваха.
— Опри се на мен — каза тя.
Той понечи да възрази, но тя затисна устата му с ръка.
— Не спори с мен, Гарион. Знаеш, че те обичам и че ще се опираш на мен през остатъка от живота си, така че можеш да започнеш вече да свикваш с това.
— Мисля, че животът ми ще се промени, господарю — каза Белгарат на Алдур. — Поул беше винаги край мен, готова да ми се притече на помощ, когато я повикам, е, не винаги с желание, но идваше. А сега ще си има други грижи. — Той въздъхна. — От друга страна, децата винаги порастват и се оженват някой ден.
— Тази роля не ти подхожда твърде, сине мой — каза Алдур.
Белгарат се засмя.
— Никога не успях да скрия нещо от теб, господарю.
После лицето му отново стана сериозно.
— Поулгара ми беше като син — каза той на Алдур, — но може би е време да й позволя да бъде жена. Лишавах я от това твърде дълго.
— Както прецениш, сине мой — каза Алдур. — А сега ви моля да се оттеглите и да ни оставите сами с мъката ни.
Той погледна безжизненото тяло на Торак, после се обърна към Гарион.
— Имам още една задача за теб, Белгарион. Вземи Кълбото и го постави върху гърдите на брат ми.
— Да, господарю — отвърна Гарион веднага.
Той свали ръка от раменете на Се’недра и се отправи към Кал Торак, като се опитваше да не поглежда обезобразеното, сгърчено лице на мъртвия бог. Протегна ръка и постави кръглия син камък върху бездиханните му гърди. След това отстъпи една крачка. Малката принцеса пак се сгуши в него и го прегърна през кръста. Не беше неприятно, но той изпита краткотрайно раздразнение при мисълта, че ще трябва да прекарат остатъка от живота си прегърнати по този начин.
Боговете застанаха пак в кръг, Кълбото заблестя отново. Постепенно обезобразеното лице започна да се променя и гримасата изчезна. Светлината, която заобикаляше боговете и тялото на Торак, се усили, а светлината на Кълбото стана ослепителна. Когато Гарион видя лицето на мъртвия бог за последен път, то беше спокойно и без никаква следа от белези. Красиво лице, но все пак лице на мъртвец.
После светлината стана толкова ярка, че Гарион не можеше да види нищо. Когато отблясъците намаляха, боговете и тялото на Торак бяха изчезнали. Беше останало само Кълбото, което проблясваше слабо върху грубия камък.